Кинг и Максуел

При тези думи Уинго опря чело в каменната стена на къщата, край която стоеше. Сърцето му сякаш потъна дълбоко в сухата земя на Афганистан.

Военен затвор до края на дните ми?!

– Искам веднага да се свържете със сина ми и да му кажете, че съм добре – рече той. – И да не се тревожи за мен.

Саут се покашля и отсече:

– Невъзможно!

– Защо? Съобщили сте му, че съм изчезнал по време на акция, но винаги можете да добавите, че сте ме открили. Така ще му спестите скръбта и тревогите.

– Вече му е съобщено, че си мъртъв.

За известно време Уинго онемя. После изсъска с леден тон:

– Какво говорите, по дяволите?

– Шансовете да се върнеш бяха нищожни, Уинго.

– Но аз все пак съм жив!

– Вече нищо не може да се направи без допълнителни тежки щети по отношение на мисията.

– Не мога да повярвам! Синът ми ме смята за мъртъв. Какъв идиот може да разпореди подобно нещо?

– Ти си си виновен. Не се прибра, не се обади. Мислехме, че си загинал.

– Досега нямах възможност да се обадя.

– Е, това вече не е толкова важно, боецо – промърмори Саут. – Има доста други неща, за които трябва да се тревожиш. Още ли си в страната? Мога да изпратя хеликоптер да те прибере. Или някое хъмви. Зависи къде се намираш.

– Не съм в страната – излъга Уинго и усети как му се завива свят.

– Кажи ми точното си местонахождение и ще изпратя хора да те вземат – бавно и отчетливо рече Саут.

– Няма да стане, сър.

– Уинго!

– При следващото ми обаждане искам да получа истински отговори, а не празни приказки. А ако се случи нещо със сина ми заради тая глупост, която сте направили, ще ви държа лично отговорен.

– Уинго!

Но Уинго вече беше прекъснал разговора и побърза да изключи телефона. Още преди да набере прекия си командир, беше блокирал джипиеса. Знаеше, че Саут се намира в Кабул, може би на петнайсет минути с кола от него. Но той нямаше никакво намерение да остава в околностите на Кабул, а и изобщо в Афганистан.

Стегна се и пое напред. От информацията, която полковникът благоволи да сподели, а и от премълчаното му стана пределно ясно, че е бил избран за изкупителна жертва още преди началото на мисията. Но това, което го разстрои истински, беше мисълта за Тайлър, който смяташе, че баща му е мъртъв.

Той затегна ремъците на раницата си и ускори крачка. В тази раница беше всичко, което притежаваше. Но Саут знаеше за фалшивите лични документи в нея. Ако Уинго ги използваше, много бързо щеше да се озове пред военния съд. Трябваше на всяка цена да се измъкне от Афганистан. Щеше да пресече пакистанската граница и после да търси път към Индия. Целта му беше да потъне в някой мегаполис като Ню Делхи или Мумбай, където да се установи за известно време и да обмисли следващите си ходове. Това щеше да му даде възможност и за промяна на външния вид, и за снабдяване с нови документи. Но той не възнамеряваше да остане дълго в Индия. Крайната цел беше домът му, където трябваше да стигне по един или друг начин.

Погледна телефона в ръката си и го включи. Дали да не позвъни на сина си? Поколеба се. Не знаеше до какво може да доведе подобно обаждане. В крайна сметка направи малък компромис, написа имейл, като внимателно подбираше думите си, и го изпрати.

След това забърза напред.

На хиляди километра разстояние от Афганистан телефонът на Тайлър Уинго изпиука. Ръката на момчето се протегна към него.

От този момент нататък вече нищо нямаше да е същото.

7.

Греблата разсичаха мътните води на реката.

Дъждът беше спрял и небето беше чисто. Прогонилите бурята ветрове бяха дошли от по-топлия югоизток, но въпреки това въздухът беше достатъчно студен, за да виждаш дъха си.

Мишел гребеше плавно, с отработения ритъм на човек, карал лодки години наред. Не мислеше какво прави, просто изтегляше греблата и ги потапяше отново, насочвайки лодката по абсолютно права линия – при състезание и най-малките отклонения изяждаха ценни секунди.

По Потомак липсваше обичайното движение на яхти и корабчета. Само един полицейски катер пърпореше към Мемориъл Бридж. Мишел гребеше в обратната посока, към старите пристани за лодки близо до Джорджтаун.

Облегнат на предния капак на своя лексъс, Шон гледаше как партньорката му се връща към мястото, от което беше потеглила. Изпитваше задоволство от факта, че въпреки студеното време се вслуша в съвета му да изкара лодката. Във водата тя се чувстваше добре и намираше покой, който липсваше на друго място. Той откъсна поглед от нея само веднъж, когато ято гларуси се вдигна във въздуха и шумно запляска с криле.

Това е истинската свобода, помисли си Шон. Сигурно се чувства прекрасно.

Преди време двамата бяха стигнали до интимност, но това се случи само веднъж и никога не се повтори. Той често се питаше защо. Причините бяха разнообразни. Сексът беше страхотен, но на следващата сутрин и двамата бяха сконфузени. Сякаш бяха престъпили някаква неприкосновена граница, почти разрушавайки едно перфектно партньорство.

Тя насочи лодката към един от пристаните, боядисан в жълто и зелено. Шон отиде да помогне. Беше облечена в тъмносин неопренов костюм, който позволяваше свободни движения и я предпазваше от студа. Плътно прилепналият неопрен показваше колко много е отслабнала.

Качиха лодката на покрива на лендкрузъра, а греблата сложиха на задната седалка, но те бяха доста дълги и останаха да стърчат през прозореца.

Шон огледа купето, което беше пълно с боклуци.

– Не започвай пак – обади се тя. – Все някога ще я почистя.

– Вероятно когато се задръсти до покрива и не можеш да стигаш волана – каза той.

– Много смешно! Явно си станал накриво. Винаги си казвал, че не си от ранобудните птици. Шон извади две чаши кафе от своята кола и подаде едната. Тя отпи малка глътка.

– С греблата изглеждаше страхотно – подхвърли той.

– Мога да мина и без тези глупости.

– Какво лошо казах?

Мишел разкърши раменете си. Разнесе се тихо пропукване.

– Бавна съм – каза тя. – Не биха ме включили дори в училищен отбор.

– Всички остаряваме.

– Не всички. Например бащата на Тайлър няма да остарее.

Шон отпи от кафето си и зарея поглед над реката.

– Официално се изтегляме от Афганистан, но продължаваме да търпим загуби – промърмори той. – За какво умират всички тези хора?