Кинг и Максуел

Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.

– Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.

– И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.

Браун премяташе картичката между пръстите си.

– Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.

Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.

Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.

Той я изслуша и хукна към колата си.

34.

Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.

Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.

Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название "Зелени хълмове". Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката просто защото наоколо нямаше никакви хълмове – нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладаваха бирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята но стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.

Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.

Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.

– Свършила си страхотна работа, Мишел – похвали я той.

– Много ти благодаря – игриво се усмихна тя, но като забеляза мрачната му физиономия, попита със сериозен глас: – Нещо с Дейна ли?

– Видях я – отвърна той. – Дори ми стисна леко пръстите.

– Това е чудесно, Шон! – възкликна с облекчение тя. – Нали?

– Да, наистина е чудесно.

– Но въпреки това ти ми изглеждаш мрачен.

– Пак се сблъсках с генерала.

– Да не те е фраснал за пореден път? Надявам се, че не си му останал длъжен.

Той запуши устата с длан.

– Нямаше крясъци и заплахи, не се размахваха юмруци.

– А какво стана?

– Той се съгласи да ни помогне.

Мишел зяпна от изненада.

– Ама чакай малко! – извика миг по-късно тя. – Това също е страхотна новина! Защо си толкова мрачен?

– Защото това може да му струва кариерата.

– Но нали сам е пожелал?

– Всъщност прие, защото го накарах да се засрами. А има и още нещо...

– Какво?

– Пентагонът. Могат да се стоварят върху нас като цял тон тухли.

– Няма да ни е за пръв път, Шон. Имаме и други случаи, при които сме се изправяли срещу всесилните.

– Но този път ще бъде различно.

– Тогава какво мислиш да правим? Да си плюем на петите?

– В никакъв случай – отвърна той и тръгна към сградата. – Просто искам да ми кажеш, ако почувстваш, че трябва да се оттеглиш.

Тя изравни крачка с неговата.

– Наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя да се оправяш сам?!

– Не.

– Тогава защо са тези въпроси?

– Може би за собствено успокоение. Да не каже някой, че не съм дообмислил нещата, когато всичко отиде по дяволите.

Достъпът до стаите в този мотел беше външен. Двамата изкачиха ръждясалите стъпала на двукрилата стълба към втория етаж.

– Номер четиринайсет е в дъното – прошепна тя и закрачи по терасата.

Спряха пред врата, която отчаяно се нуждаеше от боядисване.

Шон почука.

– На паркинга не видях колата на Джийн – обади се Мишел.

– Просто за всеки случай – отвърна той, изчака малко и попита: – Носиш ли си инструментите?

Застана зад нея, за да я прикрива с тялото си.

Трийсет секунди по-късно ключалката поддаде. Мишел бутна вратата с една ръка. В другата стискаше пистолета си.

Шон я последва вътре и затвори след себе си. Тя провери малката баня, а той отвори гардероба и надникна под леглото. Други места за криене нямаше.

– Чисто е – обяви Мишел и прибра пистолета в кобура си.

– Не е оставила много след себе си – промърмори той, докато преглеждаше чекмеджетата, съдържащи малко бельо. – В гардероба има една-две рокли и това е всичко.

Мишел вдигна матрака, търсейки евентуално скривалище. После изтупа прахта от дланите си и се изправи.

– Съмнявам се, че е оставила нещо важно.

– Важен е самият факт, че е наела тази ужасна стая – отвърна той.

– Колко още да ровим? Можем да разрежем мокета, да разлепим тапетите и да свалим рамките на тия евтини репродукции по стените. Можем да разглобим тръбите в тоалетната и банята. Списъкът е дълъг.

– Защо е втори адрес на такова място?

Мишел седна на ръба на леглото.

– А какво да е?

– Да приемем, че е била внедрена от Министерството на отбраната. Уинго би трябвало да е в течение.

Тя веднага разбра накъде бие.

– Въпросът е защо тук – кимна тя. – Ако е дошла от другаде, военните е трябвало да предложат по-добро жилище от тази развалина. Искам да кажа, че Пентагонът разполага с доста имоти в района. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш някой от тях.

– Тогава какво е логичното заключение? – облегна се на стената той.

Очите на Мишел замислено пробягаха по стаята.