Кинг и Максуел

– Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.

– Скоро ще разбереш – добави другият познат. – От шефа.

Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.

Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.

Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.

– Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.

После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да развали деня.

***

Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.

Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.

Когато нещо привлече погледа му, пръстите му продължаваха да пробягват по няколко клавиатури едновременно. Веднага натисна един-два допълнителни клавиша и насочи вниманието си към двойка съседни монитори. За обикновения наблюдател това би било тежка битка, но за Едгар си беше почивка. Вероятно защото беше свикнал да наблюдава по петдесет монитора едновременно. Спомни си за молбата на Шон – да проследи с джипиес мерцедеса на Алън Грант. И той току-що го беше направил. Нещо, което полицията използваше непрекъснато. Джипиес чипът в електронния мозък на автомобила позволяваше това да стане сравнително лесно. Бордовите компютри на съвременните автомобили бяха изключително сложни, но веднъж свързани с други системи, ставаха лесна жертва на хакерите. А в момента Едгар Рой действаше именно като хакер.

Но докато потоците информация заливаха монитора, изражението на лицето му ставаше все по-загрижено. Не! Това не можеше да е истина!

76.

– Да надушваш дим? – попита мъжът.

Двамата пазачи седяха на една пейка в предната стая с преметнати през рамо кобури. Единият четеше списание, а другият играеше видеоигри на телефона си.

– Да – кимна той и смръкна няколко пъти.

Погледнаха към прозореца.

– Преди малко мълния подпали едно дърво. Може да е от него.

– Много е далече – поклати глава колегата му. – А и този порой веднага го е изгасил. Не може да дими толкова силно.

Станаха и се заеха да оглеждат стаята.

– Я виж! – възкликна първият пазач.

Димът се промъкваше през малка цепнатина в стената.

Втурнаха се натам.

– Ще се опитам да го изгася, но според мен гори самата стена. Тая къщичка е пълен боклук. Може би бурята е предизвикала късо съединение. – В очите му се четеше загриженост.

– По-добре да се преместим в резервното убежище – каза другият. – Ще ида да ги изведа.

Минута по-късно се появи от съседната стая, побутвайки пред себе си Тайлър и Кати. И двамата бяха с кърпи на очите и вързани ръце. Бинт скриваше драскотината върху ръката на Кати, причинена от куршума на Грант. Той се беше прицелил добре, за да я рани леко. Куршумът беше прогорил кожата , без да прониква навътре. Но изтече много кръв, а болките бяха ужасни.

– Хайде, по-живо! – викна мъжът.

Другият вече ги чакаше пред вратата.

– По пътя ще му докладвам какво сме решили да направим – каза той.

Излязоха на верандата, примирени с мисълта, че ще станат вир-вода, докато тичат към колата. Все още не знаеха, че е излишно да се тревожат за това, тъй като изобщо нямаше да стигнат до нея.

Един юмрук разби ченето на първия пазач. Той рухна на земята, сякаш го беше цапардосала мечка гризли. Другият изкрещя, пусна децата и посегна за пистолета си. В следващия миг съзря трите дула на сантиметри от черепа си, мъдро се отказа от намерението си и вдигна ръце.

Изправен над мъжа, когото току-що беше нокаутирал, Сам Уинго намръщено разтриваше кокалчетата си.

– Това ме накара да се почувствам добре – подхвърли на Шон той.

– Тате! – задавено изкрещя Тайлър, разпознал гласа на баща си.

Уинго изтича към него и бързо го развърза.

Шон направи същото с Кати, която се разплака. Той я прегърна и каза:

– Всичко е наред, Кати. Вече няма от какво да се боиш.

– Той стреля по мен! – изхлипа тя.

Шон погледна превързаната ръка и я прегърна още по-здраво.

– Ще си плати за това! – зарече се той. – Ще си плати за всичко!

Натовариха децата в колата.

Шон стъпка малкия огън от вестници и парцали, поляти с бензин от някаква туба, която откри под навеса. Не искаше хижата да изгори, макар че дъждът плющеше с пълна сила и мокреше всичко. Уинго пристъпи към него.

– Брилянтна тактика – похвали го той.

– Когато работи добре, всяка тактика е брилянтна – промърмори Шон.

– Благодаря ти, приятелю! – развълнувано добави Уинго.