Кинг и Максуел

– Това би било доказателство за изтичане на информация, но не и за престъпление – отбеляза Шон. – Докато не бъде доказано, че Грант е откраднал поверителна информация, правото му на свободно изразяване на мнение ще бъде по-силно от всички евентуални доводи на прокуратурата.

– Какво правим тогава? – попита Уинго.

– Трябва да разберем какво е предназначението на спътника. Ако успеем, вероятно ще можем да прескочим няколко хода и да му вземем царя.

– Май не правиш разлика между дамата и шаха – отбеляза Мишел.

– Това е така, защото не знам коя игра играе Грант.

– Какво можем да направим? – попита Уинго.

– Спътник – обяви след кратко замисляне Шон.

– Този въпрос вече го уточнихме – скептично го погледна Мишел.

– Нямам предвид този спътник, а друг.

Тя опря длан в челото му.

– Да не би да имаш температура?

– Просто се питам откъде се появи Грант. Със сигурност не от офиса си в центъра. След нашия есемес му трябваха цели два часа, за да се прибере у дома. Но по това време на деня пътуването от Вашингтон до тук би му отнело най-много трийсет минути.

– Вярно е – замислено промълви Мишел. – Въпреки че кара сравнително нов мерцедес, а тези коли задължително имат джипиес.

– Джипиесът се управлява от спътник – отбеляза Шон.

– Значи въпросът е как да се доберем до спътник, който следи неговия… – Тя млъкна, погледна го с очакване и добави: – Едгар!

– Кой е този Едгар, когото непрекъснато споменавате? – попита Уинго. – да не би това да са инициали на компютърна система или нещо подобно?

– Нещо подобно – отговори Шон.

73.

Оставиха Уинго в мотела и продължиха към фермата на Едгар. Той се съгласи да помогне в момента, в който разбра за какво става въпрос.

– Май е крайно време да те назначим на щат, Едгар – отбеляза Мишел. – Ще направим страхотен екип, защото тъй и тъй използваме твоите умения доста по-често от правителството...

Едгар я погледна заинтригувано.

– Колко плащате? – попита той.

– Съмнявам се, че можем да ти предложим заплатата, която получаваш в момента – побърза да се намеси Шон. – Просто нямаме възможностите на Чичо Сам...

– Нито пък дълговете му – язвително добави Мишел.

– А какви допълнителни стимули предлагате? – попита Едгар. – В момента имам четири седмици платен отпуск и пълни социални осигуровки. Плюс безплатна закуска и обяд, плюс ведомствен апартамент в центъра с много хубава гледка.

– Ами… – заекна Шон. – Според мен Мишел просто се пошегува, Едгар – объркано добави той.

Но гигантът сякаш не го чу.

– Ще си помисля – рече той.

Шон погледна нервно партньорката си.

– Какво се случи току-що? – прошепна той.

– Не съм много сигурна – прошепна в отговор тя.

Шон изпъна рамене и вече с нормален глас попита:

– Значи мислиш, че можеш да го направиш, Едгар? Имам предвид проследяването...

– Дадохте ми номера на колата на Грант. От него лесно ще стигна до регистрацията, а тя от своя страна ще ми даде всичко останало.

Пръстите му затичаха по клавиатурата.

– Имам един въпрос, просто от любопитство – подхвърли Мишел. – Не получаваш ли травми вследствие повторяемостта на едни и същи движения?

– Не.

– А колко време ще ти трябва да го проследиш чрез джипиеса? – попита Шон.

– Не много. Като свърша, ще ви се обадя.

Излязоха от фермата и се качиха в колата си.

– Според мен той реши, че наистина му предлагаме работа – обади се Мишел.

– Че ти му я предлагаш! – язвително я поправи Шон.

– Не говорех сериозно. Освен това не можем да си го позволим.

– Знам – каза Шон. – Но не можем постоянно да му искаме услуги, и то безплатно. – Замълча за момент, после извърна глава да я погледне. – Или можем?

– Твърдо не – отсече тя.

Шон включи радиото, по което тъкмо започваха новините. Водещо място сред тях имаше разрастващият се скандал, свързан с администрацията на Коул. Опозицията в Конгреса решително настоявала за разследване и предлагала поименни призовки. Един конгресмен дори предложил да се открие процедура по импийчмънт. Правителството на Иран от своя страна също вдигало врява до небето, заклеймявайки поведението на САЩ. А съюзниците дипломатично се дистанцирали от ситуацията. Говорителят на Коул направил изявление, което звучало твърде неубедително.

– Лоша работа – въздъхна Мишел.

– Защото са постъпили глупаво – кимна Шон. – Демокрацията не може да се купи дори и с един милиард евро.

– Забележително изказване – изгледа го Мишел.

– И аз имам моменти на творчески проблясъци.

– А сега какво? Да си въртим палците, докато Едгар си свърши работата?

– Не. Ще се разделим.

– Къде отиваш?

– Да следя Уинго да не извърши някоя глупост.

– А аз?

– Мислех си, че би могла да отскочиш до болницата и да провериш как е Дейна вместо мен.

– Аз ли? – попита Мишел и в очите се появи паника. – Никога няма да ме пуснат при нея, Шон!

– Ще те пуснат, ако тя им каже.

– Но защо не отидеш ти?

– Защото съм… Можеш ли да го направиш за мен, Мишел?

Тя понечи да продължи с протестите, но видя изражението му и се овладя.

– Добре, ще отида. Само ме закарай до колата ми. Но обещай, че ще ми се обадиш, ако се случи нещо!

– Обещавам. Благодаря ти, Мишел.

– Моля.

Един час по-късно Мишел влезе в болницата и се насочи към интензивното отделение. Умираше от ужас, че може да се сблъска с Къртис Браун. Но с облекчение разбра, че генералът не е в болницата. Една млада сестра я информира, че си е тръгнал преди малко, но казал, че пак ще се върне.

Позвъниха на Дейна и тя се съгласи да я приеме.

– Само за кратко – предупреди я сестрата. – Тя се нуждае от почивка.

– Разбира се – кимна Мишел.

Озова се в болничната стая и погледът пробяга по апаратите и системите, които поддържаха Дейна. Неотдавна самата тя лежеше в такава стая и се бореше за живота си.

Придърпа един стол и седна до леглото.

Дейна впери очи в нея. Днес изглежда доста по-добре, констатира Мишел. Въпреки че все още беше много немощна.

– Шон не е ли с теб?