Когато лъвът се храни

— Здравейте — каза Ада.

— Здравей — отговориха те едновременно.

Гарик порови из джоба си, извади носна кърпа и издуха носа си. Шон се зазяпа в стръмния холандски покрив с фронтони на Теунис Краал, като че ли го виждаше за пръв път.

— Е? — попита Ада със спокоен глас.

— Господин Кларк каза да си вървим у дома — изтърси Гарик.

— Защо? — спокойствието на Ада беше започнало да се пропуква.

— Ами… — Обърна се за помощ към Шон, но той не сваляше поглед от покрива.

— Ами… Виждаш ли, Шон един вид го удряше по главата, докато той падна. Аз нищо не съм направил.

Ада тихо изстена.

— О, не! — Пое дълбоко дъх. — Добре. Разправете ми всичко от самото начало.

Разказаха й историята с потоци от объркани думи, прекъсвайки се един друг и спорейки за подробностите. Когато свършиха, тя каза:

— А сега най-добре да се приберете в стаята си. Баща ви днес е при добитъка и скоро ще се върне за обяд. Ще се опитам поне малко да го подготвя за случилото се.

В стаята цареше приветливата атмосфера на килия на осъдени.

— По колко мислиш, че ще ни удари? — попита Гарик.

— Предполагам, че докато се умори, след това ще почине и ще продължи още малко — отговори Шон.

В двора влезе конят на Уейт. Баща им нареди нещо на конярчето и го чуха, че се смее. Вратата на кухнята хлопна и след половинминутно напрежение чуха рева на Уейт. Гарик страхливо подскочи.

В продължение на още десет минути слушаха как Уейт и Ада говорят в кухнята — редуваха се боботене и успокояващо мърморене.

— Баща ви иска да ви види — в кабинета си е.

Уейт бе застанал пред камината. Брадата му беше посипана с прах, също и челото му, което беше сбръчкано като разорана земя от озъбената му гримаса.

— Влизайте — изръмжа той, когато Шон почука на вратата. Те се намърдаха вътре и застанаха пред него. Уейт плесна по крака си с камшика за езда и от бричовете му се вдигна прах.

— Ела тук — каза той на Гарик и го хвана за косата. Извърна лицето му и огледа раната на челото му.

— Хмммм — измърмори той. Пусна кичура коса и той остана да стърчи. Хвърли камшика на писалището.

— Ела тук — каза той на Шон. — Дай си ръцете — с дланите надолу.

Кожата и на двете ръце беше разкъсана, а едно от кокалчетата беше подуто и възпалено.

— Хммм — отново измърмори той. Обърна се към полицата до камината, взе една лула от стойката и я напълни от каменния буркан с тютюн.

— Вие сте двама глупаци — каза той, — но аз ще рискувам и ще ви наема на работа за пет шилинга на седмица. Вървете да обядвате… чака ни работа следобед.

Те го зяпнаха с изумление, после веднага се запътиха към вратата.

— Шон.

Той замръзна знаеше, че всичко беше твърде добре, за да бъде вярно.

— Къде го удряше?

— Навсякъде, татко, навсякъде, където можех да го уцеля.

— Така не се прави — каза Уейт. — Трябва да го целиш отстрани в главата — ето тук — и той потупа с лулата върха на брадичката си — и да си стиснал здраво юмруците си, защото иначе, преди да пораснеш още, ще си счупиш всичките пръсти.

— Да, татко.

Вратата тихо се затвори зад него и Уейт си позволи да се ухили.

— Е, стига им вече толкова учене — каза той на глас и драсна кибрит, за да запали лулата. Когато тя започна да тегли равномерно, той изпусна дима. — Боже мой, само да бях там, когато е станало. Малкият писарушка щеше да си помисли дали да закача момчето ми втори път.

12

Шон вече имаше трасе, по което да бяга. Беше роден атлет и Уейт Кортни го измъкна от обора, където се въртеше около конете и му показа посоката. Той се затича, без да знае каква точно ще е наградата, нито разстоянието, въпреки това бягаше с радост и с всички сили.

Преди разсъмване седеше с баща си и Гарик в кухнята, като пиеше кафе, хванал с двете си ръце голямата тежка чаша чувствуваше как се вълнува от идването на следващия ден.

— Шон, вземи със себе си Зама и Н’дути и да не се отклонявате в гъсталака покрай реката.

— Ще взема само едно говедарче, татко, Н’дути ще ти трябва при дезинфекционната яма.

— Добре, добре. Опитай се да дойдеш при нас при ямата преди пладне, днес трябва да прекараме през нея хиляда глави.

Допи кафето и закопча якето си.

— Тогава тръгвам.

Край вратата на кухнята един прислужник държеше коня му. Шон пъхна карабината в калъфа на седлото и яхна коня, без да стъпва в стремето, вдигна ръка и се ухили на Уейт, после дръпна юздата и препусна през двора. Утрото все още бе тъмно и студено. Баща му го наблюдаваше от прага.

„Ех, много е самоуверен“ — помисли си той. Но имаше син, за какъвто се беше надявал, и се гордееше с това.

— Тате, на мен какво ще ми възложиш? — попита го стоящият до него Гарик.

— Ами, в ограденото място за болни животни са онези юници…

Уейт млъкна.

— Не. Гари, я по-добре ела с мен.

Шон работеше рано сутрин, когато слънчевата светлина проблясваше, златиста и игрива, а сенките бяха дълги и черни. Работеше под пладнешкото слънце и се потеше от жегата, работеше в дъжд, в мъгла, която нахлуваше сива и влажна от платото, в краткия африкански здрач, връщаше се вкъщи по тъмно. Радваше се на всеки изминал миг.

Научи се да разпознава добитъка. Не по име, защото имена имаха само впрегатните волове, а по размера, цвета и отличителните белези, така че само като хвърлеше едно око на някое стадо, разбираше кое добиче липсва.

— Зама, къде е старата крава с кривия рог?

— Nkosii, (нямаше го вече умалителното Nkosiana — млади господарю) вчера я отведох в ограденото място за болни животни, тя има тения.

Шон се беше научил да разпознава болестта в съвсем началната й фаза, по начина, по който животното се придвижваше и държеше главата си. Научи и лечението. За да се унищожат паразитите, трябваше да се налее керосин в раната. При офталмия се правеше промивка на очите с калиев перманганат. За синята пъпка имаше само едно средство — куршум и изгаряне на трупа.