Когато лъвът се храни

Преплува с коня си до отсрещния бряг и върна вола, който се опитваше да го изкатери.

— Nkosii, един се дави — извика Н’дути и той погледна към реката. Един млад вол се мяташе в плитчините, главата му беше под водата, а копитата му биеха по повърхността й.

Шон се смъкна от коня си и зацапа към вола. Водата беше до гърдите му. Опита се да вдигне главата му, да я задържи над водата и да го извлече на брега.

— Н’дути, помогни ми — извика той и зулусът влезе във водата. Работата беше безнадеждна всеки път, когато волът се хвърлеше напред, увличаше и двамата под водата. Докато го извлекат на брега, той вече бе умрял.

Шон седна в калта до тялото му, беше изтощен и дробовете го боляха от погълнатата вода.

— Зама, изведи ги от водата — задъхвайки се каза той. — Оцелелите говеда стояха в плиткото или плуваха в безцелни кръгове. — Колко? — попита Шон. — Колко са мъртви?

— Още два загинаха, докато ти беше във водата. Всичко тринадесет.

— Къде е конят ми?

— Избяга, аз го пуснах. Ще се върне в къщата.

Шон кимна.

— Закарай говедата в кошарата. Няколко дни трябва да ги държим под наблюдение.

Стана и се запъти към дезинфекционната яма. Брат му беше изчезнал, а основната част от стадото все още бе в краала. Отвори портата и пусна животните. Тогава се почувствува по-добре, силите му се върнаха, а заедно с тях гневът и ненавистта. Тръгна към имението. Ботушите му джавкаха, докато ходеше, и с всяка измината крачка започваше да мрази Гарик все по-силно. Той беше смесил разтвора. Беше убил неговия добитък и Шон изпита ненавист към брат си.

Когато стигна на склона над къщата, видя Гарик да стои в двора. Той също го видя, шмугна се в кухнята и Шон се затича. Втурна се в кухнята и едва не събори един от слугите.

— Гарик — извика. — Дяволите да те вземат — къде си?

Претърси цялата къща, веднъж бързо, след това много внимателно. Гарик беше изчезнал, но прозорецът на спалнята беше отворен и на перваза имаше отпечатък от прашна обувка. Беше минал оттам.

— Ей ти, мръсен страхливец — изръмжа Шон и прескочи през прозореца в стаята. Замръзна за миг, като въртеше глава наляво и надясно, а юмруците му се свиваха и разпускаха.

— Ще те открия — отново изръмжа той. — Ще те намеря, където и да се криеш.

Тръгна през двора към конюшнята и на половината път видя, че вратата на мандрата е затворена. Когато натисна дръжката, разбра, че е заключена отвътре. Отдръпна се назад и силно я блъсна с рамото си — ключалката се строши и вратата с трясък се отвори. Шон връхлетя в помещението и успя да спре в отсрещната стена. Гарик се опитваше да прескочи през прозореца, но той беше малък и нависоко. Шон го хвана за панталоните и го смъкна.

— К’во направи с разтвора бе? К’во му направи бе? — извика той в лицето му.

— Не съм го направил нарочно. Не знаех, че ще ги убие.

— Кажи ми какво направи.

Шон го беше хванал за ризата и го влачеше към вратата.

— Нищо не съм направил. Просто не знаех.

— Тъй и тъй ще те млатя, така че добре ще направиш, ако ми кажеш.

— Моля те, Шон, просто не знаех.

Той притисна Гарик до рамката на вратата и го закова там с лявата си ръка — замахна с дясната със стиснат юмрук.

— Недей, Шон! Моля те, недей.

И тогава изведнъж усети, че гневът го е напуснал, и ръцете му увиснаха.

— Добре — но само ми кажи какво си направил — каза той студено. Гневът му беше минал, но не и ненавистта.

— Бях уморен и ставаше късно, а кракът ме болеше — прошепна Гарик, — и имаше още четири ями за зареждане, и понеже знаех, че ще провериш дали всички варели са празни, и беше вече толкова късно… и…

— И?

— И аз изсипах всичкия дезинфекционен химикал в една дезинфекционна яма… но просто не знаех, че ще ги убие, наистина не знаех.

Шон му обърна гръб и закрачи бавно към къщата. Брат му се закандилка след него.

— Съжалявам, Шон, честно ти казвам, много съжалявам. Не знаех, че…

Шон влезе пръв в кухнята и тресна вратата в лицето му. Мина през коридора и влезе в кабинета на Уейт. Взе от библиотеката тежката, подвързана в кожа стокова книга и я отнесе на писалището. Отвори я, взе писалка и я топна в мастилницата. За миг се загледа в страницата и в графа „умрели“ записа числото 13, а след него „отравяне с дезинфекционен разтвор“. Толкова силно натискаше с писеца, че хартията се скъса.

На Шон и говедарчетата им отиде целият ден, за да изпразнят дезинфекционната яма, да я напълнят с чиста вода и да направят нов разтвор. Виждаше Гарик само по време на храна и не си говореха.

Следващият ден беше неделя. Гарик слезе рано в града, защото църковната служба започваше в осем часа. След като той замина, Шон започна да се приготвя. Обръсна се близо до огледалото, боравейки предпазливо с това проклето средство за заколване, като оформяше бакенбардите и махаше космите от останалата част на лицето си, докато кожата му стана гладка и свежа. После отиде в господарската спалня и сипа щедро в шепа от брилянтина на баща си, като не пропусна да завинти капачката на шишето и да го постави точно на мястото му. Натри брилянтина в косата си и със задоволство вдъхна миризмата си. Вчеса косата на челото си, раздели я по средата и я заглади с една от четките със сребърни дръжки на баща му. След това взе чиста бяла риза, брич, обуван само веднъж, ботуши, блестящи като косата му — и Шон беше готов. Часовникът над камината го уверяваше, че има още много време. Или по-точно — беше подранил с два часа. Часът бе осем, църковната служба не свършваше преди девет и трябваше да мине още час, докато Ана се измъкне от семейството си и стигне мястото на любовната среща над водопада. Зачака спокойно. Изчете последния брой на „Нейталски фермер“. Беше го чел вече три пъти, защото броят беше от преди един месец и вече дори отличната статия „Стомашни паразити по добитъка и овцете“ не му бе така интересна. Вниманието на Шон скачаше от едно на друго — помисли си за деня, който му предстоеше, и усети познато раздвижване в брича си. Това наложи да се понамести, защото бричът беше тесен. Но с това фантазиите му поизбледняха, Шон беше човек на действието, а не на размишленията. Отиде в кухнята да си изпроси кафе от Джоузеф. След като го изпи, разполагаше с още половин час.

— По дяволите — каза той и викна да му доведат коня.

Изкачи се на билото на стръмния склон, като пусна коня да се движи диагонално нагоре, на върха слезе от него и го пусна на свобода. Днес можеше да види пътя на реката Тугела през цялото плато — тъмнозелена ивица. Можеше да преброи покривите на къщите в Лейдибург, виждаше облицования в мед шпил на църквата, който блестеше на слънцето като светлина на фар в морето.

Яхна отново коня и потегли по ръба на платото, докато стигна до мястото над водопада на Бабуун Строом. Придвижи се малко напред покрай реката и я преброди в една плитчина, като повдигаше напред ботушите към седлото си, за да не ги намокри. При вировете разседла коня и го спъна, после тръгна по пътеката, докато тя премина през ръба на платото и навлезе в гъстата гора, която обкръжаваше водопада. В нея беше хладно и влажно, дърветата бяха обрасли с мъх, а разлистените им корони и пълзящите растения спираха слънчевата светлина. В храсталака се обаждаше птица-бутилка.

— Гъл, гъл, гъл — правеше тя също като вода, която се излива от бутилка, и гълголенето й почти се губеше в неспиращия рев на водопада!

Шон разстла носната си кърпа на една скала до пътеката, седна на нея и зачака. След пет минути започна неспокойно да се върти — след още половин час вече мърмореше на глас.

— Ще броя до петстотин. Ако дотогава не дойде, повече няма да я чакам.

Започна да брои и като стигна определеното число, спря и с напрегнато очакване се взря надолу по пътеката. От Ана нямаше никаква следа.