Когато лъвът се храни
Шрифт:
Подскочи напред, за да хване Даф за ръката, докато той слизаше от коня. Шон ги наблюдаваше с удивление. Даф най-сетне се овладя и представи дребния африканер на приятеля си.
— Шон, това е Франсоа дьо Тоа. Мой стар приятел от диамантените находища в Кимбърли.
Франсоа поздрави Шон и отново започна да повтаря възбудено: „Боже, колко се радвам да те видя отново, Даф“. Тупаше приятеля си по гърба, въпреки опитите му да се измъкне. Това продължи още пет минути, докато Франсоа най-сетне се успокои и състави първото си смислено изречение.
— Слушай, Даф. По средата съм на почистването
— Кой е той? — попита Шон, когато останаха сами.
Даф се засмя.
— Бяхме заедно в диамантените находища. Веднъж му направих добра услуга — измъкнах го от една шахта, когато каменопадът счупи крака му. Той ми е много добър приятел и това, че го срещнахме тук, е отговор на молитвите ми. Няма нещо, което да не знае за златоносните находища.
Франсоа нахлу шумно в палатката доста след обещания половин час. По време на закуската Шон беше изключен от разговора, в който всяка размяна на реплики започваше с „А помниш ли…?“ или „А какво стана с еди-кой си?“.
Най-сетне, когато в чиниите не остана нищо, а канчетата бяха напълнени с кафе, Даф попита.
— Е, кажи какво правиш тук, Франц? Това твое начинание ли е?
— Не, все още съм в компанията.
— Да не би при този кучи син Храдски? — Даф го погледна с престорен ужас. — То-то-то-това е у-у-ужасно — имитира той заекване.
— Престани, Даф — изплаши се Франсоа. — Не прави така, да не би да искаш да загубя работата си?
Даф се обърна към Шон, за да му обясни.
— Норман Храдски и Бог са равни, но в тази част на света Бог получава нареждания от Храдски.
— Престани, Даф.
Франсоа бе силно уплашен, но Даф продължи невъзмутимо:
— Името на организацията, чрез която Храдски упражнява божествената си власт, се произнася с почтително затаен дъх и е „Компанията“. В действителност пълното й наименование е „Южноафриканска рудодобивна и почвена компания“. Започва ли да ти става ясно?
Шон кимна с усмивка и Даф добави:
— Храдски е гадняр и пелтек.
На Франсоа това му дойде твърде много. Протегна се през масата и хвана Даф за рамото.
— Моля те, човече. Слугата ми разбира английски. Престани най-сетне, Даф.
— Значи компанията е започнала работа в тези находища, а? Брей, брей, трябва да са доста големи — изрази гласно мислите си Даф и той реагира с облекчение, стъпил на по-безопасна почва.
— Да, наистина е така! Почакай и ще видиш, че диамантеното находище в сравнение с това ще заприлича на бедна църковна сергия!
— Разкажи ми за находището.
— Наричат го „разложения златоносен пласт“ или „банкета“, или „Хайделбергския златоносен пласт“, но в действителност златоносните пластове са три, а не само един. Разположени са един над друг подобно на пластове в сандвич.
— И в трите ли има злато с промишлено значение? — изстреля въпроса си Даф и Франсоа поклати глава.
Очите му блестяха, радваше се, че говори за злато и за добива му.
— Не, забравете външния пласт, там има само следи от злато. Но ето че след него идва главният златоносен
пласт. Тук нещата са малко по-добре, на места той достига до два метра дебелина и дава добри концентрации, но е на ивици.Франсоа разпалено се протегна през масата, от вълнение акцентът му се засили.
— Най-долният пласт е истинската златна мина, наричаме го „водещия златоносен пласт“. Дебел е само десетина сантиметра, в някои участъци съвсем се губи, но е много богат. Пълен е със злато като пудинг със сливи. Много е богат, Даф, казвам ти го и няма да ми повярваш, докато не го видиш!
— Вярвам ти — каза той. — А сега ми кажи откъде мога да получа част от този водещ пласт?
Франсоа моментално стана сериозен и замислен.
— Раздаден е. Целият е раздаден — отвърна той със съжаление. — Целият е разпределен на участъци с маркиращи колчета, идваш твърде късно.
— Значи така — каза Даф и сред събралите се възцари дълбока тишина.
Франсоа неспокойно се въртеше на стола си, хапеше върховете на мустаците си, загледан в канчето си. Даф и Шон безмълвно чакаха, очевидно беше, че той се бори със себе си, раздиран от лоялност към две страни. По едно време отвори уста и веднага я затвори, духна кафето си, за да го охлади, и топлината се отдели във вид на пара.
— Имате ли пари? — изстреля въпроса си изненадващо рязко.
— Да — отговори Даф.
— Господин Храдски отиде в Кейптаун, за да вземе пари. Той има списък със сто и четиридесет концесии, които ще купи, когато се върне. — Франсоа млъкна виновно. — Казвам ви го само защото съм ти задължен.
— Да, знам — прошепна приятелят му.
Франсоа шумно пое дъх и продължи:
— На първо място в списъка на господин Храдски има един блок от концесии, които принадлежат на една жена. Тя желае да ги продаде и те са най-перспективните в цялото находище…
— Продължавай? — окуражи го Даф.
— Тя откри хотел на около три километра оттук на брега на Наталския минерален извор. Казва се госпожа Раутенбах, кухнята й е много добра. Можете да отидете там и да се нахраните.
— Благодаря ти, Франсоа.
— Няма защо, бях ти задължен — отвърна навъсено Франсоа, но след това настроението му се промени и той се усмихна под мустак. — Даф, ще ти хареса, страхотна жена е.
Шон и Даф отидоха да обядват в заведението на госпожа Раутенбах. То бе барака, облицована с небоядисана гофрирана ламарина, а фирмата над верандата, изписана с червени и златни букви, гласеше: „Хотел «Кенди». Висококачествена кухня. Безплатен тоалет. Забранено за пияници или коне. Собственик г-жа Кендела Раутенбах“.
Измиха се в емайлирания леген, поставен на верандата, избърсаха се с безплатната хавлиена кърпа и се сресаха пред безплатното огледало на стената.
— Как ти се виждам? — попита Даф.
— Екстра — каза Шон, — но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?
Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.