Когато лъвът се храни

Върна се при Храдски. Всички в салона го бяха чули и докато Шон и Даф седяха сред руините на състоянието си, битката за закупуване акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се разгоря в главната зала. След пет минути цената им беше надвишила деветдесет шилинга и продължаваше да се вдига. Когато достигна сто, Шон докосна ръката на Даф:

— Да си вървим.

Изправиха се едновременно и тръгнаха към вратата на салона за членове. Храдски проговори, когато минаваха покрай стола му:

— Да, г-н Чарлиууд! Не може непрекъснато да се печели! — произнесе го съвсем ясно, само със слабо заекване на „ч“ — беше трудна буква за него.

Даф спря, обърна се към него и отвори уста, като че ли търсеше отговор. Устните му зашаваха, опитвайки се безуспешно да проговори. Раменете му увиснаха, той поклати глава, завъртя се и залитна към вратата. Шон го хвана за ръка и преведе през възбудения брътвеж на борсовите посредници. Никой от тях не ги забеляза. Бяха блъскани и бутани, преди да се измъкнат от навалицата и да излязат на улицата. Шон направи знак на Мбиджейн да докара каретата. Качиха се в нея и той ги закара в Ксанаду.

Влязоха в приемната.

— Налей ми една чаша. Моля те, Шон! — Лицето на Даф беше сиво.

Шон напълни две водни чаши с коняк до половината и му занесе едната. Даф я изпи и седна вторачен в празното стъкло.

— Съжалявам, загубих си ума. Мислех, че ще можем да купим тези акции за нищо, когато банките започнат да продават.

— Няма значение — отпаднало произнесе Шон. — Смачкаха ни, преди това да се случи. Господи! Колко добре бе заложен капанът!

— Не можехме да знаем. Бе толкова лукав, че не бихме могли да предположим, нали, Шон? — Даф се опитваше да намери извинение.

Шон изрита ботушите от краката си и разхлаби яката.

— През онази нощ, при насипа на мината, щях да заложа живота си, че Макс не лъже. — Облегна назад и разклати чашата си. — Господи! Как трябва да са се смели, когато паднахме в клопката!

— Но с нас още не е свършено, Шон. Не сме напълно свършени, нали? — умоляващо каза Даф, търсейки надеждата. — Ще се измъкнем. Знаеш, че ще го направим, нали? Ще спасим достатъчно, за да можем да започнем отново. Ще построим всичко отново, нали, Шон?

— Разбира се — изсмя се грубо приятелят му. — Можеш да си намериш работа в „Светлите ангели“, да чистиш плювалниците, а аз ще започна да свиря на пиано в Опера Хауз.

— Но… но…! Все нещо трябва да е останало. Поне няколко хиляди. Бихме могли да продадем тази къща.

— Не бълнувай, Даф, тази къща принадлежи на Храдски. Всичко му принадлежи. — Изпи коняка, останал в чашата му, на един дъх. Изправи се бързо и отиде до шкафа с напитки. — Ще ти обясня. Дължим на Храдски сто хиляди дяла, които не съществуват. Единственият начин, по който можем да ги доставим, е първо да ги купим, а той може да определи своя цена. Свършени сме, Даф. Знаеш ли какво означава това? Смачкани! Съсипани! — Шон наля коняк в чашата си и разля малко по стената на шкафа. — Изпий още едно от Храдски. Сега това е негов коняк. — Шон направи кръг с ръката, посочвайки богатото обзавеждане и тежките пердета. — Погледни за последен път всичко това. Утре шерифът ще дойде, за да му наложи запор, а след това чрез съответните процедури на закона ще бъде предадено на собственика му — г-н Норман Храдски. — Тръгна обратно към стола си и се спря. — Съответните процедури на закона — повтори той тихо. — Чудя се… Може и да стане.

Даф се изправи нетърпеливо в стола си.

— Хрумна ли ти нещо?

Шон кимна.

— Да. Хрумна ми нещо. Слушай, Даф! Ако успея да запазя няколко хиляди, ще се съгласиш ли да се махнем оттук?

— Къде? Къде ще ходим?

— Когато се запознахме, тръгнахме на север. Това е толкова добра посока, колкото и всички останали. Казват, че зад Лимпопо има злато и слонова кост за тези, които ги търсят.

— Но защо да не останем тук? Можем да се захванем със стоковия пазар. — Даф изглеждаше неуверен, почти уплашен.

— По дяволите, Даф! Тук с нас е свършено. Съвсем различно е да въртиш стоковия пазар, когато плащаш на цигуларя и поръчваш музиката, но само с една-единствена хилядарка ще се намерим сред кучетата, биещи се за трохите под масата на Храдски. Давай да се махаме и да започнем отначало. Ще тръгнем на север, ще ловуваме за слонова кост и ще си търсим нов пристан. Ще вземем няколко фургона и ще открием ново богатство. Обзалагам се, че си забравил как се чувствува човек върху гърба на кон, с пушка в ръка и вятър в лицето, без да има нито една курва или борсов посредник на петстотин километра околовръст.

— Но това означава да изоставим всичко, за което работихме — изстена Даф.

— Мили боже, човече! Сляп ли си или просто глупав? — наруга го Шон. — Ти не притежаваш нищо, така че как, по дяволите, ще изоставиш нещо, което нямаш? Отивам да се срещна с Храдски и да се опитам да сключа сделка с него. Идваш ли с мен?

Даф го погледна невиждащо. Устните му трепереха и главата му се тресеше. Накрая осъзна положението, в което бяха, и ударът от това го замая. Колкото по-високо летиш, толкова по-лошо падаш.

— Добре — каза Шон, — чакай ме тук.

Апартаментът на Храдски бе пълен с говорещи и смеещи се мъже. Шон разпозна в повечето от тях придворните слуги, които се трупаха около трона, върху който той и Даф бяха седели. Кралят е мъртъв, да живее кралят! Те го забелязаха и смехът и високите гласове утихнаха гузно. Шон видя Макс да прави две бързи крачки към бюрото в ъгъла на стаята, да отваря горното чекмедже и да пъха ръка в него. Остана така, наблюдавайки Шон. Един по един придворните взеха шапките и бастуните си и напуснаха прибързано стаята. Някои от тях измърморваха притеснено поздрави, докато се шмугваха покрай него. Накрая останаха само тримата: Шон — безмълвен до вратата, Макс — зад бюрото с ръка върху пистолета и Храдски — в креслото си до камината, наблюдаващ през жълтите си, полупритворени очи.

— Няма ли да ме поканиш да вляза, Макс? — попита той и Макс хвърли бърз поглед към Храдски. Видя едва доловимото му кимване и погледна пак към Шон.

— Моля, заповядайте, г-н Кортни.

Шон блъсна и затвори вратата след себе си.

— Пистолетът няма да ти трябва, Макс. Играта свърши.

— И резултатът е в наша полза. Нали, г-н Кортни?

Той поклати глава.

— Да, вие спечелихте. Готови сме да ви прехвърлим всичките си дялове от „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

Макс нещастно поклати глава.

— Страхувам се, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Задължили сте се да ни продадете определено количество акции и ние трябва да настояваме да ги получим в пълен размер.

— Откъде мислите, че можем да ги вземем?

— Можете да ги купите на борсата.

— От вас?

Макс сви рамене, но не отговори.

— Имате намерение да завъртите ножа в раната, така ли?

— Представяте го много поетично, г-н Кортни.

— Обмислили ли сте последиците, ако ни принудите да банкрутираме?