Когато лъвът се храни

Тук затревените места на високата степ започнаха да се сливат с гората и хълмистите полупустинни части. Имаше падини подобни на пасища, които внезапно завършваха в подножието на някой хълм или бяха заобиколени с малки горички от високи дървета. От височината на която седяха, по свежата зеленина и изключително високите дървета можеше да се проследи пътят на подземните реки. Всичко друго наоколо беше с цвета на Африка — кафяв, хиляди нюанси на кафявото. Бледокафява трева и червеникавокафява почва, усукани, шоколадовокафяви стволове, достигащи чак до листните маси на короните им. С неопределен кафяв цвят бяха стадата газели, които пасяха между дърветата и по склоновете на голите хълмове. Тази кафява земя се простираше обширна и спокойна в неизмеримото пространство, без да бъде наранена от човек: спокойна и величествена в своята необятност.

— Това ме кара да се чувствувам малък, по сигурен, като че ли никой няма да ме забележи — каза Даф и се засмя доволно.

— Знам какво искаш да кажеш — отговори му Шон.

Той забеляза, че напрегнатото изражение на приятеля му изчезна, след като напуснаха Уитуотърсранд. Усмихнаха се един на друг и се облегнаха върху скалата. Видяха фургоните далеч долу под себе си, подредени в кръг, а добитъкът пасеше разпрегнат, движейки се бавно насам-натам. Слънцето залезе и сенките се удължиха, простирайки се все по-дълги и по-дълги по земята. Отидоха при конете и поеха към лагера. Тази нощ останаха по-дълго край огъня и макар и да не говориха много, старото топло чувство между тях се бе върнало. Бяха открили златоносна жила, оказала се богата на ценните си елементи от пространство и време. Тук имаше повече от тези елементи, отколкото човек можеше да употреби и за двадесет живота. Простор да се движиш, да дишаш, да яздиш или да стреляш с пушка. Простор, залян от слънчева светлина и ветрове, треви и дървета, но не претъпкан с тях. Имаше и време. Времето започваше оттук: тиха река, която се движи, но не се променя от движението — можеш да черпиш от нея колкото искаш и винаги остава пълна. Тя се измерва със сезоните, но не се ограничава от тях, защото лятото, което си отиваше, за да даде път на есента, е същото това лято, което е пламтяло преди хиляда години и ще пламти отново след още хиляда. При толкова много пространство и време всякакви усилия са безсмислени.

От този момент нататък животът им потече със спокойното темпо, с което се въртяха колелата на фургоните. Шон, с поглед винаги устремен напред по пътя, който е поел, започна да забелязва други неща около себе си. Всяка сутрин двамата с Даф напускаха фургона и скитаха из околността. Понякога прекарваха деня, пресявайки пясък в търсене на злато, друг път диреха следи от слонове, но най-често просто яздеха и говореха или се излежаваха скрити, загледани в стадата дивеч, които прииждаха с всеки изминат ден. Убиваха само толкова, колкото им беше необходимо, за да изхранят себе си, слугите и глутницата кучета, които ги бяха последвали.

Минаха през малко село на бурите край Питсбург. Оттук планината Зутсбънберг започваше да се изкачва нагоре и прехвърляше хоризонта. По отвесните й склонове чернееха гъсти гори. Останаха една седмица в градчето Луи Трешар, в подножието на планината. Това бе най-северното селище на белите.

В градчето говориха с мъже, които бяха ходили на лов по северните склонове на планината отвъд Лимпопо. Това бяха мълчаливи, зрели мъже, със загорели от слънцето лица и пожълтели от тютюн бради и със спокойствието на степта в очите си. В любезния им бавен говор Шон усети страстна любов към това, което им принадлежи — животните в степта, за които ходеха на лов, и земята по която се движеха така свободно. Те се отличаваха от африканерите от Натал, както и от тези, които бе срещал в Уитуотърсранд. Остана с известно предубеждение, засилващо се с годините, когато щеше да му се налага да воюва с тях.

Казаха му, че няма път през планината, но фургоните биха могли да я заобиколят. На запад пътят граничеше с пустинята Калахари, а там теренът не бил добър, защото колелата на фургоните потъвали в пясъка. Ивиците суша между тресавищата били твърде тесни и дълги. На изток местността била по-добра, теренът — по-здрав, добре напояван и с много дивеч в горите. В низината ставало все по-топло с приближаването до реката и там можело да се срещнат стада слонове.

И така, Шон и Даф тръгнаха на изток, държейки планините винаги от лявата си страна. Поеха към пустинята.

2

След едноседмично пътуване се натъкнаха на следи от слон: счупени дървета с обелени кори. Въпреки че следата беше отпреди един месец и дърветата бяха вече съвсем изсъхнали, Шон усети ловната тръпка и цяла нощ почиства и смазва пушките си. Гората стана по-гъста и фургоните трябваше да извивах между дърветата. Тук имаше поляни — открити падини с гъста зелена трева, където дивите биволи пасяха също като стадо домашен рогат добитък. Около тях крякаха бели птици с дълги клюнове. Областта бе добре напоявана от потоци, чисти и весели като тези в Шотландия, но водата бе топла, а бреговете — обрасли с буйна растителност. Дивечът се движеше по реката и зелените падини: със завити, изтеглени назад рога, готови да побегнат при опасност; едри антилопи куду с големи уши и тъжни очи, антилопи с черна кожа и бели коремчета, с рога, завити като моряшки нож, зебри, галопиращи с достойнството на охранени понита, докато около тях лудуваха стадо гну, петнисти антилопи и най-после — слонове.

Шон и Мбиджейн се движеха на около километър пред фургоните, когато попаднаха на следа от слонове. Беше прясна, толкова прясна, че мъзгата още се стичаше по дънерите на дървото махоба-хоба от местата, където кората бе обелена от върховете на бивните.

— Три мъжкаря — каза Мбиджейн. — Единият е много голям.

— Чакай тук!

Шон пришпори коня и се върна при колоната. Даф се бе излегнал на седалката на първия фургон, леко полюлявайки се от движението, с шапка над лицето и ръце под главата.

— Даф, слон! — изкрещя Шон. — На по-малко от час пред нас. Оседлавай, човече!

Даф се приготви за пет минути. Мбиджейн ги чакаше. Бе успял да проследи дирята донякъде и тримата тръгнаха по нея — двамата приятели на коне, яздейки много бавно един до друг.

— Ходил ли си преди на лов за слонове, момко?

— Никога — отговори Шон.

— Господи! — Погледна го разтревожен. — А мислех, че си специалист. Смятам да се върна и да продължа съня си. Можеш да ме повикаш, когато придобиеш повече опит.

— Не се тревожи. — Шон започна да се смее. — Зная всичко за това. Израснал съм с разкази за лов на слонове.

— Това напълно ме успокои — измърмори саркастично Даф.

Зулусът ги погледна, без да скрива раздразнението си.

— Господарю, не е разумно да се говори сега, защото скоро ще ги настигнем.

Продължиха в мълчание, минаха покрай висок до коленете куп от жълтеникави изпражнения, следваха овалните отпечатъци от крака в праха, както и нападали счупени клони.

Това първо преследване беше вълнуващо. Лекият ветрец духаше непрекъснато в лицата им, а следата вървеше все напред. Те се приближаваха. Всяка минута засилваше увереността им в успеха. Шон седеше изправен на седлото, очакващ с пушка опряна в скута, неспокойно оглеждащ храстите пред себе си. Мбиджейн спря внезапно и се върна при него.

— Тук са спрели за пръв път. Слънцето е много силно и непременно ще почиват, но това място не им е харесало и са се придвижили напред. Скоро ще ги настигнем.

— Но гората става все по-гъста — каза Шон и огледа плътните бодливи храсти, сред които ги бе довела следата. — Ще оставим конете тук с Хлуби и ще продължим пеша.

— Момко — простена Даф, — на кон мога да се движа много по-бързо.

— Слизай! — изкомандува го приятелят му и кимна на Мбиджейн да води.

Тръгнаха напред по следата. Шон се потеше, потта се стичаше надолу, спираше на веждите и оттам се търкаляше по бузите. От вълнение стомахът му се беше свил на топка, а гърлото му беше съвсем сухо.

Даф се влачеше полуусмихнат до него, но и той дишаше тежко. Мбиджейн ги спря с вдигане на ръка. Минутите минаваха бавно. Ръката му пак се вдигна, това беше разговор, воден от розовата му длан.

„Все още няма нищо — казваше ръката. — Следвайте ме.“

И те тръгнаха отново. Наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по очите, за да смучат влага, а той ги пъдеше, мигайки непрекъснато. Бръмченето им беше толкова силно и нетърпимо! Всичко в него се беше изострило до краен предел: слухът, зрението, дори обонянието му се беше променило. Шон усещаше праха, миризмата на дивите цветя, както и тази на мускус от тялото на Мбиджейн.