Когато лъвът се храни

— Да! — Шон подръпваше замислено мустаците си.

— Трето! Дойдохме тук, за да направим пари и никога няма да получим друга такава възможност. И последният ми довод, но най-силният — ти си прелестен в жълтата си жилетка, синко. Не бих пропуснал да те видя облечен в нея утре сутрин даже и за хиляда акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

— Малко ми е тясна — призна Шон. — Но слушай, Даф! Не искам да се повтори случаят с Локкампър. Гадно е, разбираш ли?

Даф се изправи.

— Норман е печен. Няма да направи това. Освен това ще продължи да е богат — остават му диамантените мини. Ние само ще облекчим отговорността му за Уитуотърсранд.

Отидоха до конете си. Вече с крак в стремето, Шон възкликна:

— Господи! Не мога да го направя. Всичко пропадна.

— Защо? — паникьоса се Даф.

— Разлях сос по жилетката си. Не мога да я облека утре. Шивачът ми ще ме убие.

30

Отсъствието на Храдски се уреди без проблем — някой трябваше да отиде в Лондон. Необходими бяха машини за новите райони в Източен Ранд, а освен това и да се изберат двама инженери измежду стотината или почти толкова, очакващи в Англия. Храдски любезно се остави да бъде избран за тази работа.

— Да организираме прощално тържество в негова чест — предложи Даф на приятеля си по време на вечерята. — Е, не съвсем прощално тържество, а увеселение.

Шон започна да си подсвирква погребален марш, а Даф му тактуваше по масата с дръжката на ножа си.

— Ще го направим в хотела на Кен… — Даф внезапно спря. — Ще го направим тук. С това наистина ще поласкаем бедния стар Норман, така че след това да каже: „Копелетата, макар и да ме изметоха, все пак ме удостоиха със знаменито тържество“.

— Той не обича тържества — забеляза Шон.

— Това е основната причина да го направим.

Седмица по-късно, когато Храдски и Макс се качиха на сутрешния дилижанс за Порт Натал, петдесет членове на Йоханесбургската борса в официално облекло от нощното празненство им махаха за довиждане. Даф произнесе, макар и малко нечленоразделно, трогателна кратка реч и подари на Храдски букет рози. Изнервени от тълпата около тях, конете се хвърлиха напред при плясването на камшика и Макс, и Храдски се стовариха един върху друг на задната седалка на дилижанса. Тълпата ги аплодира, докато се скриха. Обгърнал раменете на Даф, Шон го преведе през улицата до кантората и го настани в едно от дълбоките кожени кресла.

— Достатъчно ли си трезвен, за да разсъждаваш смислено? — попита със съмнение Шон.

— Разбира се. Винаги на вашите услуги, както би казала проститутката на клиента си.

— Снощи успях да кажа няколко думи на Макс. Щом с Храдски се качат на кораба, той ще ни изпрати телеграма. Няма да предприемаме нищо, докато не я получим.

— Много мъдро, ти си най-мъдрото момче, което познавам — ухили се щастливо Даф.

— По-добре е да си легнеш — предложи му Шон.

— Много е далече — отговори той. — Ще спя тук.

Изминаха десет дни, преди телеграмата да пристигне. Двамата обядваха в „Ранд Клуб“, когато тя им беше доставена на масата. Шон разкъса плика и прочете на глас:

„Отплуване в четири часа следобед. Късмет.

Макс.“

— Да пием за това! — Вдигна чашата си с вино Даф.

— Утре — каза Шон — ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще кажа на Франсоа да изтегли всички мъже от долните хоризонти на мината. Никой не трябва да бъде допускан до тях.

— Постави пазач на четиринайсети хоризонт — предложи Даф. — Това ще придаде повече достоверност.

— Добра идея! — съгласи се Шон. Погледна нагоре, когато един човек мина покрай тях, и внезапно се разсмя. — Даф, знаеш ли кой е този?

— За кого говориш? — погледна го той объркано.

— За човека, който току-що напусна салона. Ето го, отива в тоалетната!

— Не е ли Елиът — вестникарят?

— Издателят на „Ранд Мейл“. Ела с мен, Даф!

— Къде ще ходим?

— Да разпространим новината безплатно.

Даф последва Шон и отидоха мъжката тоалетна. Вратата на единия от клозетите бе затворена и когато те влязоха, някой зад нея се изпърдя тихо. Шон намигна на Даф и отиде към писоара. Обърна се към него и каза:

— Е, единствената ни надежда сега, Даф, е, че Норман ще направи чудеса в Англия. В противен случай… — повдигна рамене той.

Даф влезе в тона му:

— Трябва да сме луди, за да разчитаме на това.

Продължавам да твърдя, че е необходима незабавна продажба. Тази сутрин акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ стигнаха деветдесет и един шилинга, от което е ясно, не още не се е разчуло. Но когато това стане, трябва да сме готови да се отървем от тях. Твърдя, че трябва да се измъкваме, докато все още има възможност.

— Не — заяви Шон. — Да почакаме, докато получим вест от Норман. Зная, че почти няма надежда, но сме отговорни за хората, които работят за нас. — Хвана Даф за ръката и го изведе от тоалетната. При вратата нанесе последния удар: — Ако „Сентръл Ранд Консолидейтид“ рухне, хиляди мъже ще останат без работа, разбираш ли го?

Шон затвори вратата след себе си и двамата се ухилиха доволно.

— Ти си гений, синко — прошепна Даф.

— Щастлив съм да кажа, че съм съгласен с теб — отвърна Шон също шепнешком.

На следващата сутрин Шон се събуди с усещането, че този ден ще се случи нещо вълнуващо. Лежеше и се наслаждаваше на чувството, преди да се сети да потърси причината. Тогава стана и се протегна за вестника, който лежеше сгънат върху подноса за кафе до леглото. Отвори го и на първа страница намери това, което търсеше. Заглавието, набрано с големи букви, гласеше:

„Всичко ли е наред със «Сентръл Ранд Консолидейтид». Мистериозното пътуване на Норман Храдски.“

Самата статия беше шедьовър на вестникарското усукване. Шон не бе чел нещо по-свободно и убедително по въпрос, за който авторът нищо не знае. „Предполага се…“, „Източници, на които може да се вярва, твърдят…“ и „Има основания да се смята…“ — всички тези безсмислени фрази. Потърси пипнешком чехлите си и зашляпа по коридора към стаята на Даф.

Той беше заел и по-голямата част от леглото, а момичето се бе свило в единия край. Хъркаше, а момичето проскимтяваше в съня си. Шон погъделичка устните му с пискюла на халата си. Носът на Даф се сбърчи и хъркането му затихна. Момичето седна и вдигна поглед към Шон с широко отворени очи, все още мътни от съня.