Колелото на мрака

Льосюр се намръщи.

— Нека направим така. Господин Пендъргаст, можете да гледате, но не можете да пипате. Господин Кемпър, доведете един от вашите хора тук, ако обичате. Бих искал да наблюдават три чифта очи.

Те отминаха охранителния пункт и тръгнаха по къс коридор, който завършваше с необозначена врата. Първият помощник бръкна в джоба си, извади ключ на метална верижка и отключи. Кемпър отвори и влязоха.

Въпреки, че помещението беше малко, задната стена бе изцяло заета от масивна въртяща се врата от лъскава стомана. Льосюр изчака, докато дойде един от гардовете от охранителния пост. После, изваждайки втори ключ от джоба си, той го мушна в ключалката на сводестата врата. Това бе последвано от плъзване на магнитна карта в отвора на четящото устройство. Следващото, което Льосюр направи, бе да притисне длан към един скенер за разчитане линиите на ръката отстрани на процепа за карти. Чу се метално изщракване и една червена лампа над вратата светна.

Льосюр се приближи към голямо табло за набиране на цифрови комбинации на отсрещната стена. Като закриваше цифрите от останалите присъстващи, той завъртя шайбата наляво и надясно няколко пъти. Светлината над вратата стана зелена; той натисна един бутон в средата на масивната врата и тя се отвори.

Интериорът беше осветен във воднисто зелена светлина. Зад вратата се намираше камера — повърхността й бе около четири квадратни метра. Задната част на хранилището бе снабдена със стоманена преграда, отвъд която лежаха безброй метални кутии, подредени в плъзгащи се рамки на височината на раменете. Двете облицовани стени бяха покрити с врати на сейфове, някои доста големи, гладките им фронтални панели блестяха матово на бледата светлина. Всяка имаше прорез за ключ в средата, с номер, гравиран направо в стоманата.

— Сейф на сейфовете — каза Пендъргаст. — Много впечатляващо.

— Точно така — кимна Льосюр. — Кого търсим?

Пендъргаст извади листа от джоба си.

— Първият е Едуард Робърт Смекър, лорд Клайвбърг. — Той спря за секунда, четейки. — Изглежда, че навремето фамилното му състояние било изчерпано и той прибягнал до по-творчески начини за свързване на двата края. Обиколил с джета си Монако, Сан Тропе, Капри и Коста Смералда. Накитите проявявали странната склонност да изчезват, когато бил наоколо. Никое от бижутата, за които се предполага, че е откраднал, така и не било открито, и той успявал да се изплъзне всеки път. Предполага се, че е шлифовал наново скъпоценните камъни и е стопил метала за кюлчета.

Първият офицер се обърна към един панел върху близката стена и бързо затрака по бутоните на таблото.

— Трябва да е номер 236. — Той се приближи до малък сейф. — Този не е достатъчно голям, за да побере предмета, който споменахте.

— Може би профилът на обекта може да се намали чрез сгъване или отрязване. Ще бъдете ли така добър да го отворите?

С почти незабележимо свиване на устните Льосюр пъхна ключ в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори и разкри голям алуминиев куфар с цифрова ключалка.

— Интересно — промърмори Пендъргаст и се прокрадна към отворената врата по котешки. После се протегна и с най-голямо внимание започна да върти циферблата с дълъг, тънък пръст.

— Един момент! — извика Кемпър. — Казах ви да не докосвате нищо…

— Ах! — Пендъргаст повдигна капака на куфара. Вътре имаше много блокчета алуминиево фолио и целофанови рула, всички покрити с дебел восъчен пласт.

— Исусе! — извика Кемпър. — Надявам се да не е това, което изглежда. — Той извади малко ножче от джоба си, проби восъка и фолиото и го прокара надолу, при което се посипа фин бял прах. Той топна върха на пръста си в праха и после го сложи върху езика си.

— Кокаин.

— Оказва се — промърмори Пендъргаст, — че нашият прекрасен лорд Клайвбърг е започнал нова, още по-доходоносна бизнес авантюра.

— Какво ще правим? — попита Льосюр, като се взираше в белия прах.

— Нищо засега — отвърна Кемпър, като затвори куфарчето и завъртя циферблата. — Повярвайте ми, това няма да ни доведе до никъде. Ще прехвърлим случая на щатските митнически власти. Когато влезем в пристанището, Клайвбърг ще си събере багажа и те ще го сгащят с тези боклуци — извънкораба.

— Много добре — каза Льосюр. — Но как ще обясним, че сме отворили…?

— Не е нужно да обясняваме — каза Кемпър мрачно. — Оставете подробностите на мен.

— Какъв късмет! — произнесе Пендъргаст бодро, докато настроението в стаята ставаше все по-мрачно. — Истинско щастливо съвпадение, че дойдох!

Никой друг изглежда не споделяше гледната му точка.

— Следващ в списъка ми е филмовата звезда Клод Далас.

Льосюр забеляза, че Кемпър е започнал да се изпотява. Ако това се разчуеше някога… Той се обърна към таблото, без да довърши мисълта си.

— Номер 822.

Приближиха се до голям сейф.

— Обещаващо — промърмори Пендъргаст.

Льосюр го отвори с ключа си. Вътре се намираха няколко стари параходни куфара, покрити с етикети от дестинации като Рио де Жанейро, Пукет и Гоа. Ключалките бяха защитени с големи колкото юмрук катинари.

— Хм — вдигна вежди Пендъргаст. Той се наведе пред куфара, като масажираше брадичката си странно.

— Господин Пендъргаст — обади се шефът на охраната с предупредителен глас.

Пендъргаст протегна двете си сухи ръце, в едната от които се виждаше малък, блестящ инструмент; потърка катинара, като го въртеше между пръстите си и той се разтвори с изщракване.

— Господин Далас трябва да смени този катинар — каза той. И преди Кемпър или Льосюр да възразят, той го дръпна, отвори ключалката и вдигна капака.

Отгоре лежеше гумиран костюм, заедно с няколко изплетени от конски косми камшици, вериги, белезници, въжета и многобройни кожени и метални приспособления от неясен характер.

— Колко любопитно — рече Пендъргаст и се пресегна. Този път Льосюр не каза нищо, докато агентът извади пелерина тип „Супермен“ и костюм с изрязан чатал. Разгледа го внимателно, като отскубна нещо от рамото, сложи го в специална епруветка, която сякаш се появи от нищото и изчезна в нищото, после внимателно върна одеянието на мястото му. — Струва ми се, че не е необходимо да проверяваме другите кутии на господин Далас.

— Определено не енеобходимо — съгласи се дрезгаво Льосюр.

— И последният — каза Пендъргаст — е Феликс Стрейдж, председател на Гръцкия и Римския отдели в Метрополитън Мюзиъм. Връща се от едно доста неприятно пътуване до Италия, където е бил разпитван от италианските власти за някои покупки на незаконно придобити антики, които музеят му направил през 80-те години.

Льосюр отправи към Пендъргаст дълъг, твърд поглед. После се обърна към таблото.

— Номер 597 — каза той. — Преди да отворя сейфа, нека да е ясно едно. Дръжте си ръцете далеч. Този път ще действа господин Уодъл. — Той кимна към гарда. — Ако отворите което и да е от съдържимото вътре, тази ви установяваща фактите мисия ще приключи рязко и преждевременно. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна агентът добродушно.

Льосюр отиде до сейфа в най-ниската редица на дясната стена — един от най-големите в цялото хранилище. Спря се и потърси друг ключ. После клекна, отключи металната врата и я отвори. Вътре имаше три масивни сандъка от дърво. Сейфът беше дълбок, а светлината — доста мъждива, за да могат да се различат предметите.

Пендъргаст гледа сандъците известно време, без да помръдне. После се обърна и извади една отвертка от джоба си.

— Господин Уодъл?