Колелото на мрака

Избраха си обяд от не твърде апетитните възможности — мазни късове солено телешко варено, подгизнало зеле, скашкан ориз, клисав овчарски пай, анемични на вид парченца жълтеникав кейк — и Мария я отведе към една близка маса, където две от съквартирантките й безрадостно човъркаха съдържанието на чиниите си. Водачката на Констанс ги представи — младата тъмнокоса гъркиня се казваше Ника, а Лурдес беше филипинка на средна възраст.

— Не съм те виждала преди — каза Ника с тежък акцент.

— Моите каюти са на Палуба 8 — отвърна Констанс, като се стараеше да прибави немско звучене на собствените си думи.

Гъркинята кимна.

— Трябва да внимаваш. Това не твоята столова. Само тяда не те види! — И погледна многозначително към една ниска и набита жена с къдрава, платинено руса коса, която стоеше в отсрещния ъгъл и намусено оглеждаше помещението.

Работничките се заприказваха на странна смесица от езици с доста елементи на английски — очевидно масонския диалект на служебните палуби в „Британия“. Разговорът се въртеше предимно около полудялата камериерка, която се бе обезобразила.

— Къде е тя сега? — попита Констанс. — Свалиха ли я от кораба?

— Твърде далече сме от сушата, за да дойде хеликоптер — обясни Ника. — Заключиха я в болничното отделение. И сега трябва да поема половината от стаите й. — Тя се намръщи. — Хуанита… Знаех си, че я чака беда. Все приказваше какво е видяла в пасажерските каюти, вреше си носа, където не й е работа. Добрата камериерка не вижда нищо, не помни нищо, само си изпълнява задълженията и си държи устата затворена.

Констанс се запита дали Ника изобщо спазва собствения си съвет по отношение на последното.

Гъркинята продължи.

— Ето и вчера, какви ги приказваше на обяд! Само за онази стая с кожените ремъци на леглото и вибратора в чекмеджето. Какво ще търси тя в чекмеджето? Любопитството убива котката. А сега се налага да й чистя половината стаи. Ех, този проклет кораб!

Устните й се свиха в израз на неодобрение и тя се облегна назад със скръстени ръце, демонстрирайки позицията си по въпроса.

Последва мърморене и кимания в знак на съгласие.

Окуражена, Ника отпусна ръце и отново поде.

— Една пътничка изчезнала от кораба. Представяте ли си? Скочила е, сигурно. Прокълнат кораб, казвам ви!

Констанс заговори бързо, за да спре словесния поток.

— Мария ми каза, че взимате големите каюти. Късметлийки! Аз поемам обикновените стаи.

— Късметлийки ли? — Ника вдигна вежди невярващо. — Два пъти повече работа!

— Но бакшишът е по-добър, нали?

Гъркинята се изсмя.

— Богаташите дават най-малките бакшиши. Вечно се оплакват, искат всичко да е направено не знам си как. Оня идиот от тризонета, кара ме да идвам по три пъти на ден да му оправям леглото.

Тази реплика беше добре дошла: един от хората в списъка на Пендъргаст — Скот Блекбърн, интернет милиардерът — заемаше единия от двата тризонета.

— Да не говориш за господин Блекбърн? — попита Констанс.

Ника поклати глава.

— Не. Но Блекбърн е още по-лош! Има си собствена прислужница, която лично взима спалното бельо. Пиклата се държи с мен като с боклук, все едно, че аз на неясъм й слугиня. И тоя тризонет ми остана в наследство от Хуанита!

— Довел си е собствена камериерка? — възкликна Констанс. — Защо?

— Той всичкое помъкнал със себе си! Собствено легло, собствени килими, собствени статуи, собствени картини, че даже и пианото си. — Ника разтърси коси. — Пфу! И разни грозни работи.

— Моля? — Констанс се престори, че не разбира думата.

— Богаташите са смахнати! — Ника отново изруга на гръцки.

— Ами неговия приятел Терънс Калдерон от съседния апартамент?

— Той ли! Не е лош. Дава ми хубав бакшиш.

— И неговите каюти ли чистиш? Също ли си носи куп собствени вещи?

Тя кимна.

— Носи. Много антики. Френски. Много хубави.

— Колкото по-богати, толкова по-лоши — намеси се Лурдес. Говореше отличен английски със съвсем лек акцент. — Миналата нощ бях в апартамента на…

— Хей! — изгърмя един глас иззад тях.

Констанс се обърна и видя надзирателката, застанала зад стола й с ръце на мощните си хълбоци и свиреп поглед.

— На крака! — каза жената.

— На мен ли говорите? — отговори Констанс.

— Казах: на крака!

Констанс кротко се изправи.

— Не съм те виждала преди — произнесе жената с враждебен тон. — Как ти е името?

— Рюлке — каза Констанс. — Лени Рюлке.

— За какво отговаряш?

— Каютите на Палуба 8.

Изражение на жесток триумф раздвижи месестото лице на жената.

— Така си и мислех. Знаеш много добре, че не трябва да ядеш тук! Отивай долу в кафетерията на Палуба Д, където ти е мястото.

— Каква е разликата? — попита Констанс мило. — Храната не е по-добра, отколкото тук.

Триумфалното изражение върху лицето на надзирателката се замени от невяра.

— Защо ти, нахална кучко… — Тя замахна и удари Констанс по дясната буза.

Констанс никога не бе удряна през живота си. Тя замръзна за миг. След това направи инстинктивно крачка напред, ръката й стискаше здраво вилицата. Нещо в движението й накара очите на надзирателката да се разширят. Жената отстъпи.

Констанс бавно остави вилицата на масата. Помисли си за Мария и за обещанието, което й бе дала. Лицето на рускинята бе побеляло. Другите две камериерки прилежно се бяха навели над чиниите си.

Около тях жуженето от апатичните разговори, които бяха секнали заради препирнята, се поднови отново. Тя вдигна очи към надзирателката, за да запомни лицето й. После — с пламтяща буза — се дръпна от масата и излезе.

21.

Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.