Колелото на мрака

— Блекбърн става номер едно в списъка ни. — Той бръкна в джоба си и извади още една пачка нови банкноти. — Трябва временно да си размените местата с корабната прислужница, която чисти на Блекбърн и Калдерон. Влез там, когато апартаментът е празен.

— Но Блекбърн няма да допусне влизането на корабната прислужница, ако собствената му камериерка не е там.

— Няма значение — ако те хванат, винаги можеш да го обясниш с бюрократично недоразумение. Знаеш какво да търсиш. Бих предложил да го направиш късно тази вечер — Блекбърн, както забелязах, е пристрастен към бакарата и по всяка вероятност ще е в казиното.

— Много добре, Алойзиъс.

— О! И ми донеси боклука от стаята му, ако обичаш.

Констанс въпросително вдигна вежди. След това кимна и се обърна към витите стълби, готвейки се да се преоблече за вечерята.

— Констанс?

Тя се обърна.

— Моля те, бъди внимателна. Блекбърн е един от нашите най-силно заподозрени, а това означава, че може да е безмилостен, може би дори патологичен убиец.

24.

Скот Блекбърн спря на входа на „Оскар“, за да закопчее шития си по поръчка костюм от „Гивс енд Хоукс“, оправи бледоморавата си вратовръзка и огледа помещението. Беше осем и четиридесет и пет и втората смяна бе започнала: рояк слаби, елегантни чуждестранни келнерки търчаха с основните блюда под сребърни капаци, предназначени за всяка маса, оставяха ги, като в същия миг един келнер заставаше зад всеки гост — и вдигаше капака да открие ястието отдолу.

Със сардонична извивка на устните Блекбърн се плъзна към масата си. Двамата му сътрапезници вече се бяха настанили и се надигнаха угоднически при появата му. Както впрочем би трябвало — Блекбърн бе инвестирал сто милиона в съответните им компании и беше член на Комисията за възнагражденията и на Управителния съвет. Двете бутилки бургундско на масата бяха вече празни сред разпилените остатъци от ордьоври, антипаста и първото блюдо — някаква дребна птица — гълъб или фазан. Когато седна, той взе една бутилка и разгледа етикета й.

— Ришбург Домейн дьо ла Романе-Конти’78 — прочете той. — Е, приятели, вече май сте напреднали доста с материала. Той обърна бутилката и изля остатъка на дъното в чашата си. — И не сте ми оставили нищо, освен утайка!

Ламбе и Калдерон се засмяха почтително и Ламбе направи знак на една келнерка.

— Донесете още една от тези от частната ни изба — каза той. — От вече отворените.

— Веднага, сър. — Келнерката се плъзна безшумно като прилеп.

— Какъв е поводът? — попита Блекбърн.

— Просто си помислихме, че ще си го позволим — каза Ламбе и разтърси меките си отпуснати рамене. Блекбърн забеляза, че мъжът изглежда по-малко унил от преди. Слабакът вече явно бе посвикнал с океана.

— Защо не? — кимна Блекбърн. — Този воаяж се очертава дори още по-интересен, отколкото очаквах. Покрай другото, натъкнах се на старо гадже миналата вечер и установих, че е услужлива — многоуслужлива. Или поне в началото.

Това се посрещна с гръмогласен смях от двамата му сътрапезници.

— А после какво? — попита Ламбе, нетърпеливо наведен напред.

Блекбърн разтърси ръката си и се разсмя:

— Не знам кое беше по-вълнуващо — чукането или боричкането след това. Брей, истинска тигрица!

Още блюдолизнически смях.

Келнерката се върна с бутилката и чиста чаша, и Ламбе направи знак, че той ще налее на Блекбърн за проба. Блекбърн разлюля течността в чашата, смукна бързо, разлюля отново, наведе се и вдъхна букета. После се изправи на стола с полузатворени очи, наслаждавайки се на аромата. Миг след това вдигна чашата до устата си, отпи малка глътка, задържа я върху език, пое малко въздух през устните си, разпенвайки виното, преди да го преглътне. Завършил ритуала, той остави чашата долу и направи знак на келнерката, че е свободна.

— Какво мислиш? — попита Ламбе нетърпеливо.

— Великолепно.

Те си отдъхнаха.

Блекбърн отново вдигна чашата си.

— И като стана дума, имам да ви съобщя нещо.

Двамата мъже се обърнаха към него, изпълнени с любопитство.

— Напълнете чашите си!

Те го направиха с готовност.

— Както знаете, след продажбата на „Грамнет“ за два милиарда обикалях доста, търсех нещо ново, с което да се захвана. И мисля, че го намерих.

— Ще споделиш ли? — попита Калдерон.

Блекбърн се наслади на дългата пауза.

— Става въпрос за нови начини за търсене и сканиране на бази данни от образи в мрежата. — Той се усмихна. — Когато продадох „Грамнет“, си запазих правата върху частния ми алгоритъм за компресия на образи. С него ще доставям снимки и образи до всеки десктоп, при това образи, които изглеждат сто пъти по-добре от всичко съществуващо досега.

— Но „Гугъл“ разработват технологии за търсене на образи от години — каза Ламбе. — Изглежда още не могат да го направят както трябва.

— Възнамерявам да използвам различна технология: старомоден усилен труд. Имам хиляди програмисти и изследователи, които мога да впрегна в тази работа, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще изградя най-голямата онлайн мултимедийна база данни в мрежата.

— Как?

— Образите могат да се свържат по същия начин, както уебстраниците. Хората, търсещи изображения, отиват от един подобен образ към следващия. Не анализират мета данните или образите: анализират връзките. След като веднъж влязат в собствената ти база данни, можеш да градиш върху милиони, милиарди връзки, генерирани от потребителите. Тогава ще сложа ръка на самите образи, със свръхвисока разделителна способност, като използвам алгоритми и математически сигнатури, за да ги компресирам. Имам дузина сървърни системи, които работят на празен ход и само чакат да бъдат запълнени.

— Ами авторските права върху изображенията — как ще се оправяш с тях?

— Да им го начукам на авторските права! Край на правата. Това е мрежата. Информацията трябва да се получава безплатно. Всички го правят — защо не и аз?

Над групата се възцари благоговейно мълчание.

— И като начало — имам един скрит коз. — Той вдигна чашата си и се изкикоти гърлено. — И какъв коз само!

После взе тумбестата тристадоларова бутилка вино, притваряйки очи с явно и необуздано удоволствие.

— Господин Блекбърн? — прозвуча нисък, почтителен глас отстрани.

Блекбърн се обърна, раздразнен от прекъсването на удоволствието. Един мъж в по-скоро безличен костюм стоеше зад него. Беше нисък и грозен и имаше бостънски акцент. Блекбърн се намръщи:

— Кой сте вие?

— Казвам се Пат Кемпър. Шеф на отдела по сигурността на „Британия“. Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме?

— Сигурността? За какво става въпрос?

— Не се безпокойте, рутинно е.

— Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.