Колелото на мрака
Шрифт:
Кемпър се поколеба за момент.
— Много добре. Ще възразите ли, ако седна? — И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.
— Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята — каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. — Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.
— Прислужницата? — Блекбърн се намръщи. — Имам си собствена прислужница, на която съм
— Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?
— В осем и половина миналата нощ? — Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. — Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.
— Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?
— Какво, да не би после да й се е случило нещо?
Мъжът се поколеба.
— Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.
— Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците — каза Блекбърн подигравателно.
— Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.
— Не мога да ви помогна. — Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. — Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.
— Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?
Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.
— Господин Блекбърн? — побутна го Кемпър.
Блекбърн се обърна и го погледна.
— Категорично не — произнесе той със слаб, безстрастен глас. — Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.
— Много добре. — Кемпър се изправи. — Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. — Той се усмихна. — Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. — Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.
Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.
— Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. — И той зае мелодраматична поза.
Блекбърн не отговори.
Келнерката
се приближи към масата им.— Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?
— Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. — И Ламбе потри ръце.
Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.
— Скот? — погледна го Калдерон обезпокоено.
— Не съм гладен — отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.
— Хей, Скоти… — започна Ламбе. — Хей, чакай! Къде отиваш?
— В каютата. — И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.
25.
— Тези звуци са направо отвратителни — каза добродушният, привлекателен чужденец. — Дали ще помогне, ако поговоря със старата дама?
— О, не — отвърна Инге, ужасена от предложението. — Не, моля ви, недейте. Не е чак толкова лошо, свикнала съм.
— Както искате. Ако промените мнението си, уведомете ме.
— Много сте мил. Достатъчно ми помага това, че има някой, с когото да разговарям. — Тя спря, изчервявайки се силно.
До този момент на Инге Ларсен не й се бе случвало подобно нещо. Винаги бе водила уединено съществувание, бидейки болезнено срамежлива. А сега бе изляла сърцето си пред някого, когото бе срещнала преди половин час.
Големият, с позлатени краища часовник на облепената с тапети стена, в салона за разговори показваше десет без пет. Един струнен квартет свиреше тихо в далечния ъгъл и на неравни интервали минаваше по някоя двойка, хваната за ръце. Залата беше обляна от светлината на хиляди заострени свещи и те изпълваха вечерния въздух с мек, златен блясък. Инге не беше и мислила, че някога би могла да бъде на толкова красиво място.
Може би магическата атмосфера тук и тази нощ й помогнаха да свали гарда. А може би се дължеше просто на характера на новия й приятел: висок, самоуверен, излъчващ доверие.
В далечния край на масата чужденецът небрежно прехвърли крак върху крак.
— Значи сте живели в манастир през целия си живот?
— Почти. Откакто навърших шест години. Стана, защото родителите ми починаха в автомобилна катастрофа.
— И нямахте никакъв друг роднина? Никакви братя и сестри?
Инге поклати глава.
— Никого. Освен брата на дядо ми, който ме записа в манастирското училище, вместо в някое от държавните. Но сега е мъртъв. Имам няколко приятелки от училище. Те в известен смисъл са ми почти като семейство. И жената, при която работя. — „Работодателката ми“, помисли си тя. „Защо не можех да работя за човек като този тук?“ — Тя понечи да заговори, но се спря, чувствайки, че отново се изчервява.
— Щяхте да кажете нещо.
Инге се засмя стеснително.
— Не, не е важно.
— Моля ви, разкажете ми. Бих искал да го чуя.
— Просто… — Тя се поколеба отново. — Вие сте толкова важна личност. Толкова успял, толкова… Чухте всичко за мен и сега… надявах се да чуя вашата история.
— Не е нещо кой знае колко особено. — Отговорът прозвуча някак язвително.
— Наистина ли? Бих искала да чуя как сте направили невъзможното, за да станете това, което сте. Защото… ами, някой ден бих… — Гласът й секна, сякаш бе загубила дар слово.