Колелото на мрака

Тя спря да се полюбува на една украсена с пайети блуза на „Корнели“, а съзнанието й се зарея далече, преди да се върне обратно в настоящето. Първите й двама съпрузи бяха английски аристократи от старомоден тип и нейната способност и независимост накрая ги бяха прогонили. В третия си съпруг, американски барон в индустрията за опаковане на месо, най-сетне бе открила равен — колкото да го види как умира от удар по време на полов акт. Беше се надявала да срещне подходящ четвърти съпруг на круиза — животът беше кратък, а тя изпитваше смъртен страх да остане сама на стари години с конете си; но сега, с бъркотията около тези ужасни убийства, изгледите наистина не бяха обещаващи.

Няма значение. Веднъж да пристигнеше в Ню Йорк, следваха партито на Гугенхайм, забавите на списание „Ел“, вечерите в Метрополитън клъб, и още много места, на които можеше да срещне подходящия. Може би, помисли си тя, трябваше да понижи малко стандартите си… но съвсем леко.

А може би не. Беше сигурна, например, че господин Пендъргаст не би изисквал понижаване на стандартите. Най-малкото толкова сигурна, колкото би могла да бъде, преди да е съблякла дрехите на един мъж.

Погледна към бавно движещата се тълпа. Беше по-рехава от обикновено, което несъмнено се дължеше на високите вълни, изчезналите пасажери и убийството. А може би всички имаха махмурлук — количеството ликьор, което бе видяла да се изпива в ресторанти, клубове и салони предишната вечер, доста я беше учудило.

Тя се приближи до друг елегантен магазин, последният в пасажа, който тъкмо отваряше. Изчака лениво, докато металните ролетни щори се вдигаха с ужасен шум — онова, което бе очарователно на „Риджънт стрийт“, на борда на кораба беше направо гадно — и се изненада приятно, когато стъклената витрина разкри малък магазин за кожи. Не беше отишла, за да си купи нещо за обличане, но въпреки това можеше да оцени една красиво ушита дреха, когато я видеше. Един от служителите в магазина стоеше зад витрината и суетливо оправяше дълго кожено палто на „Зуки“ 13 , което се бе поразкривило върху старомодния, изплетен от ракита манекен. Тя спря да се полюбува на палтото, украсено с ресни, в доста авангарден стил, впрочем. „Достатъчно дебело да държи топло в Сибир“, помисли си тя с усмивка.

13

Марка луксозни кожени облекла. — Б.пр.

Служителят дърпаше и се мъчеше с нарастващо раздразнение, докато най-сетне разбра, че палтото е закопчано с кукички. Като завъртя очи театрално, той го разкопча и разтвори двете предници. От манекена плисна течност, последвана от нещо, което приличаше на червеникаво бяло въже. Служителят, усетил по ръцете си влага, ги вдигна. Бяха червени — покрити с гъсто червено, което можеше да е само кръв.

Кръв…

Емили Далбърг сложи ръка пред устата си. Мъжът зад витрината реагира по-бурно, хукна навътре, хлъзна се на пода и загуби равновесие; извика и се хвана за манекена, но след миг се приземи тежко на земята заедно с него и палтото разкри труп.

Но не, осъзна Емили Далбърг; това не беше труп, във всеки случай не цялтруп, а бъркотия от органи, червени, бели и жълти, които висяха от разръфана дупка в изплетения от ракита торс на манекена. Тя се втренчи шокирана и невярваща, неспособна да помръдне. Беше видяла достатъчно кървави сцени в семейната фабрика за опаковане на месо на третия си съпруг, за да знае, че тези органи не са на животни. Не, вътрешностите на животните бяха по-големи. Това беше нещо съвсем различно…

Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.

42.

Три минути след десет вратата към Палуба 9 се отвори със скърцане към напълно безлюдния коридор. Писъкът на пожарната аларма беше секнал и единственото, което остана, бе досадното съобщение за тревога, повтарящо се отново и отново от корабната радиоуредба. От едната посока идваха далечните гласове на пожарникарите; от другата — неясната глъчка от предния салон. След кратко колебание, Пендъргаст излезе от тъмнината като паяк от дупката си. Погледна първо в едната, после в другата посока, взирайки се напрегнато към застлания с килим коридор. После с котешка бързина се стрелна напред, отвори входната врата на тризонета „Пеншърст“, надникна вътре и, след като затвори след себе си, пусна резето.

Остана неподвижен известно време в тихото антре. Оттатък, в салона, завесите бяха дръпнати срещу мрака и бурната сутрин, пропускайки слаба светлина в притихналия интериор. Чуваше се глухото боботене на кораба, звукът на дъжда и вятърът, който биеше в прозорците. Той вдиша, всичките му сетива бяха нащрек. Усети едва-едва същата восъчна миризма на пушек и смола, която таксиметровият шофьор бе описал; миризмата от вътрешния манастир на Гсалриг Чонг.

Погледна часовника си: двайсет и четири минути.

Тризонетът беше един от двата най-големи апартамента на борда, приличащ повече на елегантна градска къща, отколкото на корабна каюта, с три спални и стая за упражнения на горните етажи и салон, кухня, трапезария и балкон долу, свързани с вита стълба. Той влезе в тъмния салон. Сребро, злато, тюркоаз и лак блестяха матово в сенките. Пендъргаст светна лампите и бе заслепен от изключителната и еклектична колекция от предмети на изкуството, която се разкри пред очите му: ранни картини в стил кубизъм на Брак и Пикасо, смесени безразборно с шедьоври на азиатската живопис и статуи от Индия, Югоизточна Азия, Тибет и Китай. Имаше и други съкровища: маса, показваща кутии за емфие от ранно английско щамповано сребро и злато; няколко сандъчета, съдържащи древни гръцки монети; странна колекция от нещо, прилично на карфици за римска тога, както и римски монети.

Колекцията като цяло показваше колекционер с набито око, безукорен вкус и необикновено дълбоки джобове. И дори нещо повече — бе дело на човек с истинска култура и разбиране, човек с интереси и познания, далеч надхвърлящи един обикновен бизнес.

Това ли беше човекът, безпричинно и садистично осакатил Джордан Амброуз след смъртта му? Спомни си отново, че убийството на Амброуз беше психологически непоследователно във всяко отношение.

Той се насочи право към големия тиков шкаф в отсрещния край на стаята, който, бе обяснила Констанс, съхраняваше сейфа на апартамента. Като отвори шкафа, той извади магнитния пропуск, с който Кемпър го бе снабдил, и го пъхна в процепа. Миг по-късно вратата на сейфа се открехна с леко изщракване.

Той я отвори широко и напрегна очи да огледа вътрешността. Тогава усети, че отвътре се разнася силна миризма на смола и пушек. Сейфът беше празен, с изключение на едно нещо: дълга, правоъгълна кутия от дърво, покрита с избелели тибетски надписи.

Измъкна я изключително внимателно, отбелязвайки лекотата й. Беше толкова проядена от дървояди, че напомняше изсушен сюнгер, който се рони и пръска прах и при най-лекото докосване. Той вдигна старото месингово резе и нетърпеливо отвори капака, който се разпадна в ръцете му. Остави настрана парчетата и насочи поглед към вътрешността на кутията.

Беше празна.

43.

Звънецът на мостика издаде звук: знак, че някой влиза. Миг по-късно Кемпър се появи на прага. Льосюр се стресна при вида на мъжа: лицето му беше сиво, косата разрошена, дрехите — раздърпани. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица.

— Какво става, господин Кемпър? — попита той, поглеждайки неволно към комодор Кътър, който бе още на мостика и продължаваше да се разхожда нервно. Корабът се движеше на автопилот — единство на софтуер, техника и сателитна технология, което бе истинско чудо на морската инженерна мисъл, способно да държи курса на кораба по-точно дори от най-добрия навигатор, спестявайки значително количество гориво. Проблемът, помисли си Льосюр, беше, че автопилотът продължаваше да следва курс към Ню Йорк.