Колелото на мрака

— Капитане, ако мога…

Кътър го прекъсна:

— Мистър Льосюр, извикайте старши помощник Мейсън обратно на мостика и се приберете в каютата си до следваща заповед.

— Да, сър.

— Това е всичко. Господин Кемпър, вие също можете да напуснете мостика. — И без да каже нищо повече, Кътър се отдалечи и възобнови разходката си.

44.

Внимателно, много внимателно Пендъргаст пренесе ронещата се кутия на светлината. Нагласи една бижутерска лупа до окото си и започна да сортира с пинсета парченцата вътре — умрели насекоми, парченца смола, дървени стърготини, влакна — като ги слагаше отделно в малките епруветки, които бе извадил от джобовете на сакото си. Когато завърши, намести капака на кутията, сглобявайки го с изключително старание, и я върна обратно в сейфа, в правоъгълника от стърготини, от който я бе извадил. Затвори сейфа, вкара магнитната си карта в четящото устройство, за да я заключи, после затвори шкафа и се дръпна.

Погледна часовника си: оставаха осемнайсет минути.

Блекбърн беше скрил предмета — какъвто и да беше той — някъде в апартамента си.

Той обиколи салона, изследвайки всеки предмет последователно. Повечето от тях, чиито размери надвишаваха тези на кутията, той отхвърляше веднага. Но имаше и такива, които биха се побрали вътре, макар и доста трудно; твърде много, които трябваше да се проучат както му е редът в рамките на четвърт час.

Той се изкачи на втория етаж и претърси спалните, баните и стаята за упражнения. Блекбърн, отбеляза си той, беше предекорирал само салона — с изключение на копринените дамаски с монограми под формата на голямо и показно „Б“, стаите на горния етаж бяха с първоначалния си декор.

Той се обърна към салона и се закова в средата, сребристите му очи обиколиха помещението, спирайки се върху всяка вещ. Дори да елиминираше всички предмети, които не бяха нито тибетски, нито индийски, както и по-съвременните от дванайсети век, все още му оставаха прекалено много. Имаше желязно ритуално копие, украсено със злато и сребро; кама фурба 15 от масивно злато, чието острие бе с триъгълно сечение, излизащо от устата на Макаба 16 ; няколко големи молитвени колела от изящно гравирана слонова кост и сребро, с изваяни мантри; сребърна ритуална дорже камбана с инкрустирани тюркоаз и корал; и няколко древни танки и мандали.

15

Използвана в будистките церемонии за прогонване на духовете. — Б.пр.

16

Същество от тибетската митология, а също и символ на Камадева — богиня, представляваща любовта и похотта. — Б.пр.

Всички — изключителни. Но коя от тях беше Агозиенът, ужасният и забранен предмет, който щеше да пречисти земята от разпространението на човешките паразити?

Очите му се спряха на необикновените картини танка, закачени по стените: рисунки на тибетски божества и демони, поръбени със скъп копринен брокат, използвани като обект на медитация. Първата представляваше изящен образ на Авалокитешвара бодхисатва, Буда на състраданието; следващата, свирепо изображение на демона Калазига — демон с остри зъби, три очи и накит на черепа, танцуващ разюздано в средата на буен огън. Той разгледа танките отблизо с лупата си, след това отскубна сребърна нишка от ръба на всяка и ги изследва внимателно.

После се приближи до най-голямата мандала, която висеше над камината. Беше умопомрачителна: сложна метафизична интерпретация на космоса, и в същото време — магично изображение на вътрешното състояние на просветления Буда. Мандалите бяха замислени като обекти на съзерцание, помощно средство за медитация, пропорциите им по магически начин насочваха към чистота и спокойствие на ума. Взирането в една мандала те караше макар и за кратко да преживееш нищото, което представлява същността на просветлението.

Това бе една изключително хубава мандала; Пендъргаст я погледна, очите му почти магнетично бяха привлечени към центъра й и той почувства познатия мир и свобода от привързаност, която се излъчваше от там.

Това ли беше Агозиенът? Не — тук нямаше заплаха, нямаше опасност.

Хвърли поглед на часовника си. Блекбърн щеше да се върне след дванайсет минути. Не разполагаше с повече време да проучва отделните предмети. Заради това се върна в средата на стаята и остана там, мислейки трескаво.

Агозиенът беше тук: сигурен беше. Но също така беше сигурен, че по-нататъшното търсене щеше да представлява пилеене на ценно време. Сети се за една будистка фраза: „Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш.“

Той седна на дивана на Блекбърн, затвори очи и бавно, спокойно освободи съзнанието си. Когато умът му се успокои, когато спря да се вълнува дали ще намери Агозиена или не, отвори очи и отново огледа стаята, запазвайки съзнанието си празно, а ума си — в покой.

Щом го направи, погледът му бе привлечен от изящна картина на Жорж Брак, закачена скромно в ъгъла. Помнеше смътно картината, ранен шедьовър на френския кубист, наскоро продаден на търг в „Кристис“ в Лондон — спечелен, доколкото си спомняше, от неизвестен купувач.

От мястото си на дивана той разглеждаше платното с удоволствие, свободно от принуда.

Седем минути.

45.

Льосюр пресрещна щаб-капитан Мейсън, когато тя влезе през външния люк на охраняемия вход на мостика. Мейсън спря, когато видя лицето му.

— Капитан Мейсън… — започна той, но се разколеба.

Тя го погледна, лицето й не издаваше нищо. Продължаваше да изглежда спокойна, съсредоточена, с прибрана под капитанската фуражка коса, без нито един стърчащ кичур. Единствено очите й говореха за дълбока тревога.

Погледът й се плъзна за миг преценяващо към данните на приборите, после отново върна вниманието си към него.

— Искате ли да ми кажете нещо, господин Льосюр? — Гласът й прозвуча преднамерено неутрално.

— Чухте ли за последното убийство?

— Да.

— Комодор Кътър отказва да се отклони към Сейнт Джонс. Поддържаме курс към Ню Йорк. Шейсет и пет часа и нещо.

Мейсън не направи коментар. Той се обърна да тръгне, но усети възпиращата й ръка на рамото си. Бе леко изненадан: никога не го бе докосвала преди.

— Капитан Льосюр — каза тя. — Искам да дойдете с мен, когато говоря с комодора.

— Бях освободен от мостика, сър.

— Смятайте се за възстановен. И моля ви, извикайте втория и третия помощник-капитани на мостика, заедно с господин Холси, главния механик. Искам да присъстват като свидетели.

Льосюр усети, че сърцето му забързва.

— Да, сър.

Беше въпрос на пет минути да ги събере и да се върне на мостика. Мейсън ги посрещна на охраняемия вход. Зад гърба й виждаше, че комодорът продължава да крачи напред-назад пред прозорците. При звука от тяхното влизане той спря и вдигна поглед. Не можеше да не види, че най-отзад е застанала Мейсън.

Воднистите му очи се преместиха от Льосюр към нея и после обратно.

— Какво прави тук първият помощник, капитан? Освободих го.

— Помолих го да се върне на мостика, сър.

Настъпи дълга тишина.

— А останалите?

— Помолих и тях.

Кътър продължаваше да я гледа с неподвижен поглед.

— Проявявате неподчинение, капитане.

След кратка пауза Мейсън отвърна:

— Комодор Кътър, най-учтиво ви моля да обясните решението си за поддържане на курс и хединг за Ню Йорк, вместо да отклоните към Сейнт Джонс.