Мъглявината Андромеда

Дар Ветер наблюдаваше ту дебелите издатини над веждите, които изразяваха тъпата свирепост на пермското влечуго, ту гъвкавата Веда с нейните ясни очи на умното живо лице… Каква колосална разлика в организирането на живата материя! Той неволно изви очи, като се стараеше да види добре чертите на Веда под шлема, а когато пак отправи поглед към екрана, на него вече имаше друго изображение. Широк, параболичен, плосък като тепсия череп на земноводно животно — древен саламандър, обречен да лежи в топлата тъмна вода на пермското блато в очакване да дойде до него нещо за ядене. Тогава с бързо рязко движение широката паст се затваряла и… пак безкрайно, търпеливо, безсмислено лежане. Нещо дразнеше Дар Ветер — подтискаха го доказателствата за необикновено продължителната и жестока еволюция на живота. Той се изправи и Лео Лан, отгатнал неговото състояние, им предложи да се върнат на почивка в къщата. Неуморимо любопитната Веда с мъка се откъсна от апаратурата, особено като видя, че учените побързаха да включат машините за електронно фотографиране и звукозапис.

Скоро тя се настани на широкия диван в гостната на женската къщичка. Дар Ветер поброди още известно време пред утъпканата площадка пред дома, като прехвърляше в паметта си впечатленията.

Северното утро изми с роса напрашената през деня трева. Винаги спокойният Лео Лан се върна от нощната работа и предложи на своите гости да отидат до най-близката авиобаза с «елф» — малък акумулаторен автомобил. База на скачащи реактивни самолети се намираше само на сто километра на югоизток, край долното течение на реката Тром-Юган. Веда помоли да я свържат с експедицията й, но се оказа, че на разкопките няма радиопредавател с достатъчна мощност. Откакто нашите прадеди разбрали вредата от радиоактивните излъчвания и въвели строг режим, насочените лъчеви предавания започнали да изискват значително по-сложни устройства, особено за далечни разговори. Освен това много се намалил броят на станциите. Лео Лан реши да се свърже с най-близката наблюдателна кула на животновъди. Такива кули разговаряха помежду си чрез насочени предавания и можеха да съобщават всичко, което е необходимо, в централната станция на своя район. Младата практикантка, която се канеше да шофира елфа, за да го върне обратно, ги посъветва да се отбият по пътя в кулата: тогава гостите ще имат възможност лично да поприказват по ТВФ [*29] — телевизиофона. Дар Ветер и Веда се зарадваха. Силният вятър отвяваше настрана рядката прах, разрошваше гъстата подстригана коса на девойката шофьор. Те едвам се настаниха на тясната триместна седалка — обемистото тяло на бившия завеждащ външните станции ги стесни. В чистото синьо небе едва се виждаше тънкият силует на наблюдателната кула. Скоро елфът спря до подножието й. Широко разтворени метални крака поддържаха пластмасов навес, под който стоеше също такъв елф. В центъра през навеса минаваха направляващите пръти на лифта. Мъничка асансьорна кабинкка изкачи всички поред покрай жилищния етаж на самия връх, където ги поздрави обгорял от слънцето, почти гол юноша. От внезапното смущение на палеонтоложката шофьор, която дотогава се държеше твърде свободно, Веда се досети, че нейното идване има по-дълбоки корени…

29

ТВФ — телевизиофон — уред за разговори и едновременно предаване на стереоскопични изображения (фантастично).

Кръглата стаичка с кристални стени забележимо се разклащаше и леката кула монотонно кънтеше като силно опъната кула. Таванът и подът на стаята бяха боядисани в тъмен тон. Край прозорците стояха тесни маси с бинокли, сметачни машини, тетрадки за водене на бележки. От височина деветдесет метра се оглеждаше грамаден участък от степта до границите на видимостта за съседните кули. Постоянно се наблюдаваха стадата и отчитаха фуражните запаси. Подобно на зелени концентрични кръгове лежаха по степта дойни лабиринти, през които два пъти в денонощието прекарваха млечните стада. Млякото, непрокисващо, както на африканските антилопи, се събираше и замразяваше веднага в подземните хладилници и можеше да се запази много дълго. Стадата се прекарваха посредством елфове, каквито имаше във всяка кула. Наблюдателите можеха през време на дежурствата да се занимават, затова повечето от тях бяха още незавършили своето образование учащи се.

Юношата придружи Веда и Дар Ветер по витата стълба до жилищния етаж, който висеше между кръстосани греди няколко метра по-долу. Помещенията тук имаха плътни, звукоизолиращи стени и пътешествениците се оказаха в пълна тишина. Само непреставащото поклащане напомняше за това, че стаята се намира на гибелна, при най-малката непредпазливост, височина.

Друг юноша тъкмо работеше при радиото. Сложната прическа и ярката рокля на неговата събеседница на екрана показваха, че е установена връзка с централната станция — работещите в степта носеха леки и къси комбинезони. Девойката на екрана се свърза с поясната станция и скоро в ТВФ на кулата се появи печалното лице и дребната фигура на Миико Ейгоро — главната помощничка на Веда Конг. В тъмните й разногледи като на Лео Лан очи се появи радостно учудване и малката й уста се поотвори от изненада. След миг към Веда и Дар Ветер гледаше безстрастно лице, което изразяваше делово внимание. Дар Ветер се изкачи горе. Там завари девойката палеонтоложка в оживен разговор с първия юноша и излезе на кръгообразната площадка, заобикаляща стъклената стая. Влажната свежест на утрото отдавна беше отстъпила мястото си на знойното пладне, изтрило яркостта на цветовете и дребните неравности на почвата. Степта се разстилаше широко, свободно под жаркото чисто небе. Той отново бе обхванат от неясна тъга по влажната северна земя на прадедите си. Облакътен на перилата на не много устойчивата площадка, бившият завеждащ външните станции сега, както никога по-рано, почувствува сбъдналите се мечти на древните хора. Суровата природа е отместена от ръката на човека далеч на север и живителната южна топлина се е разляла върху тези равнини, които някога са мръзнели под студените облаци.

Веда Конг влезе в кристалната стая и съобщи, че радиооператорът е пожелал да ги откара по-нататък. Късо подстриганата девойка благодари на историчката с продължителен поглед. През прозрачната стена се виждаше широкия гръб на застаналия в съзерцание Дар Ветер.

— Замислили сте се — чу той глас отзад, — може би за мен?

— Не, Веда, мислех за едно положение в древноиндийската философия. То твърди, че светът не е създаден за човека и че самият човек става велик само когато разбере цялата ценност и красота на другия живот — живота на природата…

— Вие не довършихте мисълта си и аз ви разбирам.

— Изглежда, не довърших. Аз бих добавил към това, че единствено на човека е отредено да разбира не само красотата, но и трудните, тъмни страни на живота. И само за него са достъпни мечтата и силата да направи живота по-хубав!

— Разбрах — тихо каза Веда и след продължително мълчание додаде: — Изменили сте се, Ветер.

— Естествено, изменил съм се. Четири месеца да ровиш с проста лопата тежките камъни и полуизгнилите греди във вашите могили! По неволя ще започнеш да гледаш на живота по-просто и обикновените му радости ще ти станат по-мили…

— Не се шегувайте, Ветер — намръщи се Веда, — говоря сериозно. Когато опознах вас, човека, който командуваше цялата сила на Земята, който говореше с далечни светове… Там, във вашите обсерватории, вие можехте да бъдете свръхестествено същество за древните хора, както те са го наричали — бог! А тук, в нашата проста работа, наравно с мнозина, вие… — Веда замлъкна.

— Какво аз? — любопитствуваше да научи събеседникът й. — Загубих величието си? Но какво ли щяхте да кажете, ако бяхте ме видели преди преминаването в Института по астрофизика — като машинист по Спиралната линия? И в това ли има по-малко величие? Или като механик на плодосъбирачни машини в тропиците?

Веда звънко се засмя.

— Ще ви открия една моя тайна от младини. В училището трети цикъл аз бях влюбена в машинист от Спиралната линия — човек, по-могъщ от него, не можех да си представя… Впрочем, ето идва радиооператорът. Да вървим, Ветер!

Преди да пусне Веда и Дар Ветер в кабината, летецът още веднъж се осведоми позволява ли здравето на двамата да издържат голямото ускорение на скачащия самолет. Той строго спазваше правилата. Като получи повторно утвърдителен отговор, летецът ги постави на дълбоките седалки в прозрачния нос на апарата, който наподобяваше грамадна дъждовна капка. Веда се почувствува твърде неудобно: седалките се отместиха назад във вирнатия корпус. Зазвъня сигналният гонг, могъща пружина изхвърли самолета почти отвесно нагоре, тялото на Веда бавно потъна в дълбочината на креслото, сякаш в еластична течност. Дар Ветер с усилие извърна глава, за да се усмихне ободрително на Веда. Летецът включи двигателя. Рев, налягаща тежест в цялото тяло — и капкообразният самолет се понесе, като описваше дъга на височина двадесет и три хиляди метра. Изглежда, бяха минали само няколко минути, а двамата с отслабнали колене вече излизаха пред своите къщички в приалтайските степи и летецът им махаше с ръка да се отдръпнат по-надалеч. Дар Ветер съобрази, че ще се наложи двигателят да бъде включен още от земята. Тук нямаше катапулт, както в базата. Той се спусна и увлече със себе си и Веда към тичащата срещу тях Миико Ейгоро. Жените се прегърнаха като след дълга раздяла.

ГЛАВА ПЕТА КОНЯТ НА МОРСКОТО ДЪНО

Морето, топло и прозрачно, едва полюшваше своите удивително ярки, лазурнозелени вълни. Дар Ветер бавно навлезе във водата чак до шията и широко разпери ръце — стараеше се да се закрепи на полегатото дъно. Като гледаше над вълните към хоризонта, той отново се чувствуваше така, сякаш се разтваряше в морето и сам ставаше част от необятната стихия. Тук той донесе отдавна сдържана печал. Печал от разлъката с покоряващото величие на Космоса, с безграничния океан на знанието и мисълта, със суровата съсредоточеност на всеки ден от живота. Сега съществуванието му беше съвсем друго. Любовта към Веда поразкрасяваше изпълнените с непривична работа дни и тъжната свобода за размишления на отлично тренирания мозък. С ентусиазма на ученик той се отдаде на историческите изследвания. Реката на времето, отразена в неговите мисли, му помогна да се справи с промяната в живота си. Той беше благодарен на Веда Конг за това, че тя с достойна за възхищение отзивчивост устрои пътешествие с винтолет в област, преобразена от труда на хората. Както през необятността на морето, така и пред величието на земните работи собствените загуби издребняваха. Дар Ветер се примиряваше с непоправимото, което винаги най-трудно се удава на човека…

Тих полудетски глас го извика. Той позна Миико и като махна с ръце, легна по гръб в очакване на дребничката девойка. Тя стремително се хвърли в морето. От нейната твърда смолиста коса се търкаляха едри капки, а възжълтото мургаво тяло под тънкия слой вода изглеждаше зелено. Те заплуваха един до друг срещу слънцето, към самотното пустинно островче, което се издигаше на километър от брега. Всички деца от Ерата на пръстена израстваха край морето и бяха отлични плувци. А Дар Ветер притежаваше и вродени способности. Отначало той плуваше, без да бърза, поради опасение, че Миико ще се умори, но девойката се плъзгаше близо до него леко и безгрижно. Дар Ветер ускори движението, малко озадачен от изкуството на Миико. Но дори когато се понесе с всички сили, Миико не изоставаше, а нейното неподвижно мило личице си беше както преди спокойно. Чу се глух плясък на вълни от обърнатата към морето страна на острова. Дар Ветер се извъртя на гръб, а девойката описа кръг и се върна при него.

— Миико, вие плувате чудесно! — с възхищение възкликна той и като напълни гърдите си с въздух, задържа дъха си.

— Аз плувам по-лошо, отколкото се гмуркам — каза откровено девойката и Дар Ветер отново се учуди.

— Моите прадеди са били японци — продължаваше Миико. — Някога е имало цяло племе, в което всички жени умеели да се гмуркат — ловели бисери, събирали хранителни водорасли. Това преминавало от род в род и за хиляда години те постигнали забележително майсторство. Сега то се прояви случайно и у мен.