Мъглявината Андромеда

Миико се успокои за Дар Ветер и като го остави прострян върху плоската скала, се гмурна отново. Най-сетне девойката се измори от спусканията в дълбочината и се насити от съзерцанието на своята находка. Тя седна наблизо и дълго мълча, докато не се възстанови нормалното й дишане.

— Интересно на каква възраст може да бъде статуята? — замислено се запита Миико.

Дар Ветер сви рамене, припомни си това, което го учуди най-много.

— Защо по нея няма водорасли и раковини?

Миико стремително се обърна към него.

— Да, да! Зная такива находки. Те са покрити с особена смес, която не допуска закрепване на живи същества. Това е към края на последния век от ЕРС.

В морето между брега и островчето се появи плувец. Като наближи, той махна за поздрав с ръка. Дар Ветер позна широките рамене и тъмната до блясък кожа на Мвен Мас. Скоро високата черна фигура се изкатери на камъка. Върху мокрото лице на новия завеждащ външните станции засия пълна с добродушие усмивка. Той бързо се поклони на малката Миико, с широк свободен жест поздрави Дар Ветер.

— Ние пристигнахме за един ден с Рен Боз да искаме вашия съвет.

— Рен Боз?

— Физик от Академията на върховете на знанието…

— Познавам го малко. Той работи над въпросите на взаимоотношението: пространство — поле. А къде го оставихте?

— На брега. Той не плува като вас…

Лек плясък прекъсна речта на Мвен Мас.

— Ще отида на брега, при Веда! — викна от водата Миико.

Дар Ветер ласкаво се усмихна.

— Ще съобщи за интересно откритие! — поясни той на Мвен Мас и разказа за подводния кон.

Африканецът го слушаше разсеяно, опипваше с пръсти брадичката си. В погледа му Дар Ветер прочете безпокойство и надежда.

— Тревожи ви нещо сериозно? Тогава защо да протакаме?

Мвен Мас се възползува от поканата. Седнал на края на скалата над морската бездна, която скриваше тайнствения кон, той разказа за своите колебания. Срещата му с Рен Боз не била случайна. Видението от прекрасния свят на звездата Епсилон от Тукан никога не го напускало. И в оная нощ се зародила мечтата — да се приближи до този свят, като преодолее по какъвто и да е начин чудовищното пространство. Между изпращането и получаването на съобщение, сигнал или картина да няма недостъпния за човешкия живот срок от шестстотин години. Да се усети пулсирането на онзи прекрасен и така близък нам живот, да подаде ръка на братята-хора през бездните на Космоса. Мвен Мас съсредоточил усилията си върху запознаването с неразрешените въпроси в незавършените опити, каквито вече хилядолетия са се правели в изследването на пространството като функция на материята. Да проучи онова, за което е мечтала Веда Конг при първото си изказване по Великия пръстен…

В Академията на върховете на знанието подобни изследвания се възглавявали от Рен Боз — млад математик и физик. Неговата среща с Мвен Мас и последвалата дружба били предопределени от общите стремежи.

Сега Рен Боз смята, че проблемата е разработена до възможност за извършване на експеримент. Опитът, както и всичко, което е свързано с космичните мащаби, не може да бъде проведен по лабораторен начин. Колосалността на въпроса изисква и колосален експеримент. Рен Боз стигнал до необходимостта да извърши опита чрез външните централи със силово изразходване на цялата земна енергия, като се включи и резервната централа за Ку-енергия в Антарктида.

Предчувствие за опасност обхвана Дар Ветер, когато гледаше горящите очи и потръпващите ноздри на Мвен Мас.

— Нужно ви е да узнаете как бих постъпил? — спокойно зададе той решаващия въпрос.

Мвен Мас кимна и прекара език по пресъхналите си устни.

— Аз не бих предприел такъв опит — отсече Дар Ветер, като пренебрегваше тъжната гримаса върху лицето на африканеца, мярнала се и изчезнала за миг — незабележима за по-малко внимателен събеседник.

— Така си и мислех! — изтръгна се от Мвен Мас.

— Тогава защо придавахте значение на моя съвет?

— Струваше ми се, че ще съумеем да ви убедим.

— Какво пък, опитайте! Да идем при другарите! Те навярно готвят водолазните уреди — да разглеждат коня.

Веда пееше и две непознати жени й пригласяха.

Когато видя плуващите, тя направи призивен знак — като свиваше пръсти към откритите си длани. Песента секна. Дар Ветер позна в една от жените Евда Нал. За пръв път я виждаше без бялата лекарска дреха. Високата й гъвкава фигура се отделяше сред останалите с белотата на още незагорялата си кожа. Изглежда, знаменитата специалистка по психиатрия е била много заета напоследък. Синкавочерната коса на Евда, разделена от прав път, беше вдигната при слепите очи. Изпъкналите скули над леко хлътналите бузи подчертаваха дългия разрез на черните й очи. Лицето неуловимо напомняше древния египетски сфинкс — оня, който от много стари времена стои в пустинята до пирамидалните гробници на царете от първата на земята държава. Сега, двадесет века след като пустинята е изчезнала, върху пясъците шумят плодородни горички, а самият сфинкс е покрит със стъклен калпак, който не затулва вдлъбнатините по неговото разядено от времето лице.

Дар Ветер помнеше, че родословието на Евда Нал е започнало от перуанците или чилийците. Той я поздрави по обичая на древните южноамерикански поклонници на слънцето.

— Работата с историците ви е допринесла полза — каза Евда. — Благодарете на Веда!…

Дар Ветер веднага се обърна към милата си приятелка, но тя го хвана за ръка и го заведе при съвсем непозната жена.

— Това е Чара Нанди! Ние всички тук сме гости на нея и на художника Карт Сан, защото те живеят на този бряг вече месец. Подвижната им студия е в края на залива.

Дар Ветер подаде ръка на младата жена, която го погледна със своите грамадни сини очи. За миг дъхът му замря — в тая жена имаше нещо, отличаващо я от всички други. Тя стоеше между Веда Конг и Евда Нал, чиято красота, доведена до съвършенство от силния интелект и дисциплината на дългата изследователска работа, все пак губеше от блясъка си пред необикновената сила на прекрасното у непознатата.

— Вашето име по нещо прилича на моето — проговори Дар Ветер.

Ъглите на малката й уста трепнаха от сдържана усмивка.

— И вие самата приличате на мен.

Дар Ветер хвърли поглед към черните кичури на нейната гъста, слабо виеща се коса и се усмихна широко на Веда.

— Ветер, вие не умеете да говорите на жените любезности — лукаво произнесе историчката, като наведе глава встрани.

— Нима това е необходимо, откакто изчезна нуждата от измама?

— Необходимо е — намеси се Евда Нал. — И тази необходимост никога не ще отпадне!

— Ще бъда радостен, ако ми обяснят — леко се намръщи Дар Ветер.

— След месец ще чета есенната си реч в Академията на тъгата и радостта, в нея ще има много неща за значението на непосредствените емоции… — Евда кимна на идващия Мвен Мас.

Африканецът, както винаги, вървеше плавно и безшумно. Дар Ветер забеляза, че мургавите бузи на Чара пламнаха от жарка руменина, сякаш слънцето, напоило цялото тяло на жената, внезапно беше изскочило от загорялата кожа. Мвен Мас равнодушно се поклони.

— Ще доведа Рен Боз. Той седи там, на един камък.

— Да идем при него — предложи Веда, — да посрещнем и Миико! Тя изтича за апаратите. Чара Нанди, ще дойдете ли с нас?