Мъглявината Андромеда
Шрифт:
— Никога не съм подозирал…
— Че далечната потомка на жени-водолазки ще стане историчка? В нашия род съществувала легенда. Живял преди повече от хиляда години японският художник Янагихара Ейгоро.
— Ейгоро? Значи вашето име?…
— Рядък случай в наше време, когато имената се дават по което и да е харесано съзвучие. Впрочем всички се стараят да подберат съзвучия или думи от езиците на ония народи, от които произлизат. Вашето име, ако не греша, е съставено от корени на руски език?
— Напълно вярно. Даже не корени, а цели думи. Първото означава подарък, а второто — вятър, вихър…
— Неизвестен ми е смисълът на моето име. Обаче такъв художник действително е живял. Мой прадядо открил една негова картина в някакво
— Минутка още, Миико. А какво станало с жените-водолазки?
— Художникът обикнал една от тях и се заселил завинаги сред племето. Дъщерите му също били водолазки. И те цял живот изкарвали прехраната си в морето. Гледайте какъв странен остров — кръгъл бик или ниска кула като за производство на захар.
— Захар! — неволно прихна Дар Ветер. — В детството ми такива пусти острови бяха примамка за мен. Самотно стоят те, обкръжени от морето, неразгадани тайни се крият в тъмните скали или горички — всичко, което пожелаеш, което ти се иска в мечтите, можеш да срещнеш тук.
За награда той получи звънкия смях на Миико. Девойката, мълчалива и винаги малко тъжна, сега се беше изменила до неузнаваемост. Весело и храбро устремена напред, към тежко плискащите вълни, тя, както и по-рано, си оставаше за Ветер затворена врата — съвсем различаваща се от прозрачната Веда, чието безстрашие бе по-скоро великолепна доверчивост, отколкото действително упорство.
Край самия бряг между големи скални блокове минаваха дълбоки, пронизани от слънцето, подводни коридори. Настлани с тъмни хълмчета от морски гъби, обградени с ресните на водораслите, тия подводни галерии водеха към източната страна на островчето. Дар Ветер изпита съжаление, че не взе от Веда точната карта на крайбрежието. Под слънчевите лъчи саловете на морската експедиция блестяха при западната пясъчна коса — само на няколко километра. Виждаше се плажът, там сега бяха Веда и другарите. Днес в машините сменяваха акумулаторите и цялата експедиция почиваше.А той се увлече от детската страст да изследва безлюдни острови.
Страшна стена от андезитови скали [*30] надвисна над плувците. Местата на пречупването на каменните блокове бяха пресни — неотдавнашно земетресение е срутило част от брега. Откъм открито море идваше силен прибой. Миико и Дар Ветер дълго плуваха по тъмната вода край източния бряг, докато намериха плоска каменна издатина.
Разтревожените чайки се носеха напред-назад, ударите на вълните се предаваха от скала на скала и разтърсваха андезитовата маса. Нищо освен гол камък и твърди храсти, нито най-малки следи от звяр или човек.
30
Андезитови скали — скали, образувани от вулканични породи с характер на лави.
Плувците се изкачиха на върха на островчето, погледнаха към мятащите се долу вълни и се върнаха. Храстите, които стърчеха горе от дълбоки пукнатини, изпускаха тръпчива миризма. Дар Ветер се изтегна на един топъл камък и лениво отправи поглед към водата на юг от изпъкналостта.
Миико приклекна до самия й край и се мъчеше да види добре нещо долу. Тук нямаше прибрежни плитчини или струпани камъни. Стръмната урва висеше над мазната вода. Слънцето пламтеше като ослепителен кант покрай ръба на стената. Там, където срязаната от нея светлина влизаше отвесно в прозрачната вода, едва-едва проблясваше равно дъно от светъл пясък.
— Какво виждате там, Миико?
Замислена, девойката не се обърна веднага.
— Нищо. Вас привличат пустинните острови, а мен — морското дъно. Аз също смятам, че там всякога може да се намери
нещо интересно, да се направи откритие.— Тогава защо работите в степта?
— Това не е така просто. За мен морето е толкова голяма радост, че аз не мога да бъда постоянно с него. Любимата музика не бива да се слуша по всяко време — така се отнасям и към морето. Затова пък срещите ми с него са скъпоценни…
Дар Ветер кимна утвърдително.
— В такъв случай да се гмурнем ли ей там? — той посочи белите петна в дълбочината.
Миико вдигна извитите си край слепите очи вежди.
— Нима ще съумеете? Има не по-малко от двадесет и пет метра — това е само за ловък в гмуркането човек…
— Ще пробвам… А вие?
Вместо отговор Миико стана, огледа се, избра голям камък и го замъкна до края на скалата.
— Отначало позволете на мен да опитам! С камък е против моите правила. Но да не би там да се окаже течение — твърде чисто е дъното…
Девойката вдигна ръце, преви се, изправи се, като отметна глава назад. Дар Ветер следеше дихателните й движения. Миико не произнесе нито дума повече. След няколко упражнения тя хвана камъка и се хвърли в тъмната морска бездна като в пропаст.
Дар Ветер изпита смътно безпокойство, когато изтече повече от минута, а от нея нямаше и следа. Той започна на свой ред да търси камък за тежест, като съобразяваше, че е необходимо да вземе много по-голям. Току-що бе вдигнал едър отломък андезит — и Миико се появи. Девойката дишаше тежко, изглеждаше силно уморена.
— Там… Там… има кон — едва изрече тя.
— Какво има? Какъв кон?
— Статуя на огромен кон… там, в естествена ниша. Сега ще разгледам както трябва.
— Миико, това е трудно. Ще се върнем, ще вземем водолазни апарати и лодка.
— О, не! Искам сама, сега! Това ще бъде моя победа, а не на уреда. После ще извикаме всички.
— Само че и аз ще дойда с вас! — Дар Ветер сграбчи своя камък.
Миико се усмихна.
— Вземете по-малък, ето оня! А как сте с дишането?
Дар Ветер послушно направи упражненията и се гмурна. Водата го удари в лицето, извърна го с гръб към Миико, притисна гръдта му и предизвика тъпа болка в ушите. Той я преодоляваше, като напрягаше мускулите на тялото си и стискаше челюсти. Студеният сив полумрак се сгъстяваше долу, веселата светлина на деня бързо помръкваше. Студената и враждебна сила на дълбочината надвиваше, главата му се размътваше, нещо го прерязваше в очите. Изведнъж твърдата ръка на Миико го докосна до рамото и краката му допряха до плътния, леко сребреещ пясък. Като обърна с мъка врата си натам, накъдето посочи девойката, Дар Ветер се люшна назад и от изненада изтърва камъка. Водата го подхвърли нагоре и той се озова на повърхността, но не виждаше нищо в червената мъгла на замайването. Вдишваше и издишваше конвулсивно и тежко… След малко последствията от подводното налягане се разсеяха и това, което беше видял, възкръсна в паметта му. Само един-единствен миг, а колко много подробности успяха да забележат очите и да запомни мозъкът!
Тъмните скали се събираха горе във вид на гигантска стреловидна арка, под която стоеше изваян исполински кон. Нито едно водорасло, нито една раковина не се бяха залепили за полираната повърхност на статуята. Неизвестният скулптор е искал преди всичко да изрази сила. Той е увеличил предната част на туловището, прекомерно разширил чудовищната гръд и високо изправил извитата шия. Левият преден крак бе вдигнат, с издадена напред точно срещу наблюдаващия го закръгленост на ставата на коляното, а грамадното копито почти докосваше гръдта. Другите три крака с усилие се отделяха от дъното, поради което колосалният кон надвисваше над зрителя така, сякаш го смазваше с приказната си мощ. По стръмната дъга на врата гривата се очертаваше като нащърбен гребен, главата почти опираше в гръдта, а очите изпод наведеното чело гледаха със страшна злоба, отразена и в малките притиснати уши на каменното чудовище.