Мисията на посланика

Оусън се обърна към Лоркин и Денил.

— А вие, лорд Лоркин, какво ще отговорите на това?

— Аз ще оставя Висшите магове да преценят доколко рискът наистина е толкова голям, както твърди май… Черната магьосница Сония и ще се съобразя с тяхното решение — отвърна Лоркин.

Устните на Оусън се разтегнаха в лека усмивка на одобрение. Той отмести поглед към лорд Денил.

— А вие какво ще кажете, Посланик Денил?

Денил сви рамене.

— Аз се доверявам на наблюденията и заключенията на бившите посланици в Сачака. Според тях присъствието на лорд Лоркин в страната няма да представлява спънка за работата ми и няма да застраши живота и благосъстоянието му. Оценявам и приемам помощта му.

— Тогава призовавам лорд Станин и лорд Марон да изкажат мнението си по въпроса.

Разпоредителят се извърна, а Денил усети погледа на Сония върху себе си. „Тя въобще не е доволна, че окуражавам Лоркин, но аз я познавам твърде добре, за да се плаша от погледите й“. Той се обърна към нея и очите им се срещнаха. По гръбнака му полазиха предателски тръпки. По лицето й нямаше и намек от злонамереност или обвинение. То не издаваше нищо, но въпреки това излъчваше такова напрежение, че Денил се почувства така, сякаш тя съблича кожата от главата му и прочита скритите вътре мисли. Той отмести поглед. „Добре де. Може би погледите й наистина ме смущават“.

Дори още преди да стане ученичка — много преди да се превърне в черна магьосница — тя пораждаше в него безпокойство. Това си беше напълно в реда на нещата, като се имаше предвид, че още като хлапе в копторите бе успяла да го намушка с нож в крака. Щом още тогава, преди да се научи да използва силата си, бе способна на такива неща, нищо чудно, че сега го плашеше.

Дори не му се мислеше какво би могла да му причини, ако с Лоркин се случи нещо в Сачака, затова той насочи вниманието си към бившите посланици, които вече говореха. Върховните магове им задаваха въпроси и отговорите показваха че, макар според тях никой киралиец да не е напълно в безопасност в Сачака, никой не смяташе, че Лоркин ще бъде по-застрашен от който и да е друг магьосник. Ако Лоркин чувстваше някакво притеснение, той просто трябваше да избягва да говори за родителите си. Но тъй като щеше да изпълнява подчинена роля, която обикновено се даваше на някой роб, малко вероятно бе сачаканците изобщо да му обърнат внимание.

След това бе призован един търговец, който споделяше позицията на Сония. Той разказа, че през ранните си посещения в страната е бил свидетел на вендети между сачаканските семейства, които са продължавали десетилетия. Висшите магове разпитаха подробно и него.

Най-накрая Оусън помоли всички, с изключение на Висшите магове, да напуснат залата, за да могат да обсъдят решението си. Денил чу как Лоркин въздъхна с облекчение, когато Сония бързо се обърна и излезе с объркано изражение на лицето. Когато Денил се озова в препълнената Голяма зала, той се огледа за нея, но тя бе изчезнала.

Сония бързаше по коридорите на Университета и с приближаването й до класните стаи гласовете на събралите се пред Заседателната зала магьосници постепенно се губеха и бяха заменени от по-пискливите гласове на учениците. Утрешните занятия бяха приключили и всички отиваха към Столовата за обяд.

Когато излезе в коридора, готова да си проправи път през тълпата ученици, гласовете рязко секнаха. Тя се огледай осъзна, че всички я гледат. Децата в средата на коридора отстъпиха бързо в страни и изведнъж, като един, всички си спомниха правилата на поведението и се поклониха.

Тя скри усмивката си, с надеждата, че лекото изчервяване от смущението й няма да си личи твърде много. „Знам точно как се чувстват и какво мислят“. В съзнанието й проблесна споменът за високия, намръщен мъж в черна мантия, който вървеше бързо по коридора на Университета, всявайки същата паника и мъничко страх сред съучениците й. „Когато се върна назад се чудя колко сме се страхували от Акарин, сякаш някак сме знаели, че той е по-силен, отколкото би трябвало“. При спомена за него сърцето й се сви, но въпреки това тя не го прогони.

Краката й я отведоха до предпоследната стая, в която седеше единствено магьосникът с червена мантия, който някога бе бродил из тези коридори, за да я тормози.

— Лорд Регин — каза тя. — Не знам с колко време разполагам. Коя е спешната новина, която искате да ми съобщите?

Той я погледна и кимна учтиво.

— Благодаря ви, че дойдохте, Черна магьоснице Сония — каза той. — Ще премина веднага към въпроса. Получих съобщение от един човек, на когото мога да се доверя, че последователите на Пендъл възнамеряват да подготвят някаква засада, чиято цел е да разкрие престъпните връзки на някои богати ученици.

Сония въздъхна.

— Глупаци. Това няма да подпомогне каузата им. Мислех Пендъл за по-умен човек.

— Не съм сигурен, че той изобщо знае за това. Проблемът е, че ако аз му го кажа, той няма да е склонен да ми повярва, а ако го направи, аз може по невнимание да разкрия информатора си.

— Искате да поговоря с него? — предположи Сония.

— Да. Но… — Регин се намръщи. — Информаторът ми не е сигурен за точното време. Страхувам се, че може да е твърде скоро. Може би дори още днес. Те споменаха нещо за възползване от това, че вниманието на Гилдията е отвлечено. Днес не съм виждал нито един от онези, които подозирам, че са замесени.

Тя го погледна.

— Трябва да се върна на Изслушването, лорд Регин.

— Разбира се. Но… — той се намръщи. — Ако поговорите с него при първа възможност, мисля… мисля, че ще се вслуша в думите ви.

— Ще го направя — каза му тя. — Но сега по-добре да се връщам в залата. Не трябва да чакам Разпоредителя Оусън да чака.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но погледът му продължи да е напрегнат. Сония се обърна и бързо излезе от стаята в коридора, където останалите ученици отново замръзнаха по местата си и не успяха да се съвземат навреме, за да се поклонят, когато тя минаваше покрай тях. Щом се скри от погледите ми, тя се затича, като забавяше ход единствено при влизането си в друг коридор, за да не се сблъска с някого. Най-накрая се появи в Голямата зала. За нейно облекчение Денил и Лоркин стояха пред Заседателната зала и все още чакаха да бъдат извикани вътре.

Последва мъчително чакане. Сония не искаше да засили неудобството на сина си, като се присъедини към него и Денил. Нито пък бе уместно да разговаря с бившите посланици и търговеца, които се бяха събрали в групичка. Никой от тълпата като че ли нямаше желание да се приближи до нея, а и тя не видя нито един познат, който да приеме компанията й. Пендъл не беше сред магьосниците. Значи просто щеше да стои сама и да чака.

След няколко тягостни минути вратата на Заседателната зала се отвори. Сония с облекчение видя как Оусън махва с ръка на Лоркин и Денил да влязат. После погледна към нея и й кимна. За пръв път лицето му не изглеждаше студено и резервирано. В очите му като че ли проблесна съчувствие.

„Ох, ох. Това означава ли, че са отхвърлили протеста ми?“.

Стомахът й се сви. След това пулсът й се ускори. Докато вървеше покрай тълпата към залата, тя се опита да запази безстрастно изражение на лицето. Щом се озова вътре, тя не се сдържа и огледа лицата на Висшите магове. Набръчканото лице на Винара изглеждаше виновно. Пийкин се мръщеше неуверено, но Гарел изглеждаше самодоволен. Стомахът й се сви още повече.

Когато вдигна глава, тя срещна погледа на Болкан. Лицето му бе абсолютно безизразно. Но Калън… Калън изглеждаше раздразнен. Изпълни я надежда.