Мисията на посланика

— Може да не е знаел, че си излязъл. Може да не е знаел, че имаш жена и деца. Аз не съм казвала на никого, че си се оженил, нищо, че е само защото не ти повярвах. А ако си ги скрил достатъчно добре… — тя сви рамене. — Нахълтал е, видял ги е, трябвало е да ги убие, защото иначе са щели да го посочат.

— Само да можех да съм сигурен в това! — Сери въздъхна.

— Всеки убиец оставя своя отпечатък. Знаци. Навици. Умения. Можеш да ги различиш по тях, ако имаш достатъчно убийства, за да направиш сравнения — тя въздъхна и се изправи. — Бих ти казала някои неща за Ловеца на Крадци, но ги пазим само за себе си, в случай, че някой от нас е убиецът.

Сери кимна. Щом Терина кажеше, че няма да му даде повече информация — нищо не можеше да се изкопчи от нея.

Тя го погледна и поклати глава.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна. Нищо не направих, освен да те уплаша с някой, за когото вече знаеш и за когото не мога да ти кажа нищо полезно — тя отмести поглед и се намръщи. — Не мога да ти искам много за това.

Сери отвори уста, за да почне да я увещава да приеме възнаграждение заради това, че си е изгубила времето с него, но тя внезапно го погледна.

— А, мога да ти кажа още нещо, макар че никой не го приема насериозно.

— Да?

— Хората смятат, че Ловецът на Крадци използва магия.

Сери замръзна и я зяпна.

— И защо смятат така?

— В началото си мислех, че заради уменията му са решили, че просто трябва да използва магия. Но веднъж се разговорих с охранителя в една пивница, който работеше за един от очистените Крадци и той ми каза, че видял лъч светлина и неща, които летят из въздуха. Естествено, всички твърдят, че говори тези неща заради удара в главата, но… Той беше толкова сигурен, а и не е от тъпите.

— Колко интересно — каза Сери. „Може да е просто слух и фантазия. Ако не бях видял с очите си доказателството на ключаря, нямаше да повярвам“. Но като го добави към останалите слухове за магия, която се появява там, където не трябва, той започна да се чуди каква част от тази история бе вярна.

Ако бе истина, тогава означаваше, че или някой магьосник от Гилдията се бе замесил в неща, с които не би трябвало да се занимава, или в града имаше магьосник-отстъпник. И в двата случая той може би бе замесен в убийството на семейството му.

Внезапно си помисли за нескритото желание на Скелин да си има собствен магьосник. „Ако Ловецът на Крадци е отстъпник, той няма да има проблем да се добере до Скелин. Хмм, дали да не го предупредя? Но той вече сигурно е чул слуховете за магията… Ах! Може би затова ме попита за нея. Знаел е, че в миналото съм имал връзки с Гилдията и ме проверяваше дали съм ги запазил. Което би могло да означава, че подозира, че аз съм наел Ловеца на Крадци“.

В този миг му хрумна друго предположение.

„Дали някой Крадец не е стигнал до това предположение и е изпратил убиец да ме премахне, без да осъзнава, че човекът, който е наел, е същият убиец-магьосник, от когото всички се страхуват толкова много? — той се намръщи. — Поне знам, че няма как да е Скелин, тъй като не може едновременно да поиска да се срещне с мен и да изпрати убиец в дома ми“.

Сери поклати глава. Възможностите изглеждаха безкрайни. Но ето че отново се споменаваше за магия. Тя бе използвана за отключването на ключалките в убежището му и се смяташе, че го е направил Ловецът на Крадци. Съвпадение? Може би. Но това бе единствената му следа, затова нямаше да е зле да я проучи.

Всеки път, когато Сония влизаше в кабинета на Разпоредителя, в главата й нахлуваха спомени. Макар Оусън да бе променил подредбата и стаята непрекъснато бе осветена от ярка светлина, тя все още помнеше как бе изглеждала, докато Лорлън беше жив. И винаги се чудеше, дали Оусън знае за входа към тайните проходи под Университета.

„Лорлън не го знаеше. Съмнява ме, че Оусън има информация за него“.

— Кажете ми как така се озовахте в „Безименния“? — попита Оусън двамата млади магьосници, които стояха отляво до бюрото му.

Всички се обърнаха и погледнаха Риатър и Шеран. Сония осъзна изненадано, че двамата, намерени в бордея, бяха приятелите на Лоркин. Те се спогледаха, после наведоха глави.

— Дадоха ни лист хартия — отвърна Риатър. — Той съдържаше упътване към най-добрата нова игрална къща в града. За първите петдесет клиенти щяло да има безплатни награди.

Освен това се намираше във Вътрешния кръг, затова решихме, че е безопасно — додаде Шеран.

— Къде е този лист хартия сега? — попита Оусън.

Лорд Вонъл, единият от двамата по-възрастни магьосници, които стояха от дясната му страна, пристъпи напред и му подаде малък бял лист. Докато го четеше, Оусън се мръщеше, после опипа дебелината на хартията и я обърна, за да огледа гърба й.

— Добро качество. Ще я дам за проучване на алхимиците в печатницата, да видим те какво ще ни кажат за източника й.

— Поднесете я към светлината — предложи Вонъл.

Оусън го направи и присви очи.

— Това част от знака на Гилдията ли е?

— Така мисля.

— Хмм! — Оусън свали хартията и отново погледна към Вонъл. — А вие как научихте за „Безименния“?

— Един ученик ми донесе това — отвърна Вонъл и кимна към хартията.

— И?

— Помолих Карин да ме придружи до мястото, за да видим що за заведение е тази „игрална къща“ и дали някои членове на Гилдията са се възползвали от предложението.

— И какво открихте при пристигането си?

— Комар, пиене, казани с роет и леки жени — отвърна Карин. — Лорд Риатър губеше много на някаква нова игра, лорд Шеран бе почти припаднал от роета. Тези двамата плюс още дванайсет ученици се възползваха напълно от всички предложени услуги.

Оусън вдигна парчето хартия.

— Които са описани тук.

— Да.

Разпоредителят огледа листа, остави го настрани и погледна Регин и Сония.

— А вие какво общо имате с това, лорд Регин и Черна магьоснице Сония?

— Аз бях уведомен от загрижен ученик, който чул, че се гласят някакви неприятности, макар да не знаеше точно какви — отвърна Регин. — Тъй като знаех, че Черна магьосница Сония се интересува от дебата за закона срещу връзките на магьосници с престъпници, аз й казах какво съм чул, с надеждата тя да има повече информация. Оказа се, че няма.