Мисията на посланика

— Няма да те оставя да забравиш обещанието си, Денил — каза тихо Сония.

Усмивката му посърна. Той се обърна, готов да я засипе с уверения, но забеляза развеселените искри в очите й. Магьосникът изпъна гръб.

— Смятам да го удържа — отвърна той. — Макар че, ако се е метнал на майка си и се забърка в нещо глупаво, едва ли мога да бъда държан отговорен за това.

Ротан изпръхтя развеселено. Сония повдигна вежди и Денил се накани да приеме протестите й, но тя просто сви рамене.

— Добре, но не се оплаквай на мен, ако тръгне да ти създава проблеми. Не ти трябваше да го избираш за помощник.

Денил се престори на притеснен.

— Толкова ли е зле? Нали не е късно да променя мнението си и да избера друг?

Сония повдигна вежди и се взря в него.

— Не ме изкушавай, Денил! — после си пое дълбоко дъх и въздъхна. — Не, не е толкова зле. И наистина ти желая късмет, Денил. Надявам се да намериш онова, което търсиш.

Ротан се засмя.

— Довиждане, стари приятелю — каза той, точно както преди много години се беше сбогувал с него, заминавайки за Елийн при първия си посланически пост.

— Сбогом, още по-стари приятелю — не му остана длъжен Денил. Ротан се засмя и бръчиците на лицето му се задълбочиха. „Напоследък изглежда толкова остарял — помисли си Денил. — Но и с мен е така“. Изпита съжаление, че през последните няколко години не беше посещавал често стария си наставник и приятел. „Когато се върна, трябва да се реванширам“.

— Хайде, тръгвайте! — Ротан направи същото движение с ръка като Сония. Денил се засмя и се подчини. Качи се в каретата, настани се до Лоркин и се обърна към младия мъж.

— Готов ли си?

Лоркин кимна без колебание.

— Кочияш, време е за тръгване! — извика Денил.

Разнесе се команда и каретата се лашна напред. Денил погледна през прозореца и видя, че Сония и Ротан ги наблюдават. И двамата се бяха намръщили, но когато видяха, че ги гледа, се усмихнаха и помахаха с ръце. Същото направиха и младите мъже, струпани край входа на Университета. Той им махна в отговор, каретата зави към портата и скоро след това те се изгубиха от погледа му.

„Тя няма да спре да се тревожи за него през цялото време, докато го няма. Това е ролята на родителя — той потисна една въздишка. — Откъде дойде тази меланхолия? Трябва да съм изпълнен с вълнение пред започващото приключение“.

Денил погледна към Лоркин и видя, че младият мъж гледа навън през другия прозорец. „Значи не съм само аз. Предполагам, че всяко пътуване означава да напуснеш някого, а това често включва и мъничко тъга. Е, поне Лоркин имаше кой да го изпрати“.

Той се намръщи, припомняйки си отминалите няколко дни. След скарването им Тайенд не му беше продумал повече. Дори когато Денил му каза, че тръгва на следващия ден. Нито една дума за сбогом. Не присъства и когато Денил натовари сандъците си на каретата и потегли.

„Защо се държи така? И без това вече не проявява интерес към проучването ми“.

През годините интересът на Тайенд към работата прогресивно намаля. Той започна да се интересува все повече от дворцовите клюки.

Денил бе казал на мълчаливия учен, че ако оцени Сачака като достатъчно безопасна, ще му изпрати послание и ако Тайенд все още иска да се присъедини към него, може да поиска разрешение от краля на Елийн. Но ученият просто го погледна и напусна масата, без да довърши вечерята си.

„Никога не съм го виждал толкова ядосан. Няма причина за това. Проучванията ми няма да напреднат, ако не отида в Сачака. Добре де, надявам се там да напреднат, но е напълно възможно и да не открия нищо“.

Но нямаше как да го знае, без да опита.

Каретата мина пред Вътрешната стена и навлезе в Северния квартал. Лоркин продължаваше да гледа през прозореца. Изражението на лицето му бе отнесено и замислено, оприличаващо го още повече на баща му.

„Акарин винаги мислеше за нещо. Оказа се, че е имал причина за това. Кой би предположил, че мъжът, на когото толкова магьосници се възхищаваха, някога е бил роб?“

Естествено никой не подозираше, че техният Върховен повелител е овладял черната магия и е обикалял града, за да убива сачакански шпиони.

Дали сега имаше сачакански шпиони в града? Денил се усмихна. Разбира се, че имаше. Но не от типа, който преследваше Акарин — бивши роби, изпратени от своите господари-ичани. Не, шпионите бяха от старомодния тип, изпратени или наети от своите владетели да наглеждат съседните държави. А и те не биха се занимавали с по-бедните квартали, а щяха да търсят полезни позиции с достъп до двора и търговците.

Денил погледна през прозореца. Спря поглед върху спретнатите каменни къщи в Северния квартал, след което каретата прекоси Външната стена и навлезе в някогашните коптори.

„Толкова неща са се променили тук!“ — помисли си Денил. На мястото на импровизираните колиби сега се издигаха спретнати тухлени къщички. Той знаеше, че в копторите все още има райони, които са мръсни и опасни, но с прекратяването на Прочистването веднага стана ясно, че то не само е ограничавало достъпа на бедните до града, но е пречело и на разширяването им.

А сега бедните не само бяха допускани, но и можеха да кандидатстват за приемане в Гилдията — стига да имат достатъчно силни магически способности. Богатството, което неизменно идваше с тази привилегия, измъкна доста семейства от калта, макар че притокът на кандидати от бедните и слугинските съсловия да бе причинил доста проблеми на Гилдията.

Точно като настоящата бъркотия, в която магьосници и ученици от висшите съсловия бяха открити в комарджийница, управлявана от контрабандисти, която предлагаше и роет. Те заявиха, че мястото им е било показано от селяците. Най-смущаващото бе, че къщата бе скрита в уличка във Вътрешния кръг, където никога не бе имало подобни долнопробни заведения. И се намираше съвсем близо до дома на Денил и Тайенд.

Но това вече беше проблем на други. Докато каретата минаваше покрай последните къщи, насочвайки се към Северния път, Денил кимна замислено. Неговото бъдеще и това на Лоркин лежеше пред тях — в древната земя на Сачака.

„Добра компания“ бе една от най-големите пивници в южната част на града. Когато Сери и Гол влязоха вътре, в лицата ги блъсна горещината на тела, глъч от множество гласове и богатият, сладък аромат на бол. Мъжете бяха повече от жените и всички стояха край масите, завинтени за пода. Нямаше никакви столове. Те не изтрайваха дълго. Тук често избухваха свади, чиято слава се носеше из целия град, макар че когато слуховете за тях достигнеха до Северния квартал, те вече бяха разкрасени до неузнаваемост.