Мисията на посланика

«Очевидно тази информация не се пази в тайна. Все пак тукашните роби са собственост на сачаканския крал. Глупаво е да смятаме, че уменията ни в спалнята не се обсъждат».

Лоркин се усмихна при мисълта за всичките онези могъщи сачакански ашаки, които сплетничат като стари баби. Трябваше да разбере какви ще са последствията, докато Тивара бе склонна да говори.

— До каква степен ще го изгубим? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Знам само, че няма да ви уважават толкова.

«Това означава ли, че никой от предишните обитатели на Дома на Гилдията не е научил за това, защото никой от тях не е отхвърлил тази възможност? — той погледна към Тивара. — Само да ме беше погледнала. Поне веднъж, без да се колебае или да раболепничи. Да я видя изправена, изпълнена с увереност и безстрашие, или да видя в онези тъмни очи истинско желание, без колебание бих я отвел в леглото. Но така… не бих могъл. Не бих го направил дори за да помогна на Денил да спечели уважение в очите на атаките».

А и Денил едва ли щеше да вкара някоя от тези робини в леглото си.

— Общественото положение не ме интересува — каза той на Тивара. — За един мъж трябва да се съди по почтеността му, а не по това колко жени вкарва в леглото си — робини или свободни, по тяхно желание или по друг начин.

Тивара го стрелна за миг с очи, в които се четеше напрегнатост, но после бързо наведе глава. Белите й зъби проблеснаха, когато прехапа долната си устна, след което се намръщи.

— Какво има? — попита той. «Тя се страхува. Как ще се отрази това на нея? Но разбира се! Тя ще бъде наказана, ако решат, че не ми е доставила удоволствие». — Какво ще ти причинят?

— Те ще… ще ви изпратят друга. И после друга… — «И всичките ще бъдат наказани», като че ли искаше да му каже тя.

Той преглътна една ругатня.

— Ако го направят, ще поискам теб. Стига да го желаеш, разбира се — додаде той. — Ще разговаряме. Ще си разкажем за себе си и за страните ни или за нещо друго. Не виждам как по друг начин ще опозная Сачака, ако стоя по цял ден затворен в Дома на Гилдията, а наистина искам да науча повече за твоя народ. И за теб. Как ти се струва това? Ще се получи ли?

Тя се поколеба, после кимна. Изпълнен с облекчение, той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Тогава ми разкажи за себе си. Къде си родена?

Докато тя му описваше дома за размножаване, където бе отгледана, той чувстваше как ужасът на разказа й се смекчава от нещо необяснимо. Тя разговаряше с него. Най-накрая един сачаканец общуваше с него по начин, различен от заповедите и отговорите. Никога не му беше хрумвало, че в Сачака може да се чувства самотен. Докато я слушаше, той осъзна, че тя внезапно започва да му изглежда все повече като човек — нещо, за което по-късно може би щеше да съжалява. Но сега само се отпусна и се заслуша в красивия, хипнотизиращ глас на тази робиня, като се наслаждаваше на всяка дума.

Покривът на заложната къща бе изненадващо здрав. Сери и Гол се бяха изкатерили върху него няколко часа по-рано, когато градът потъна в мрак. Двамата бяха отместили тухлите, които едно улично хлапе бе размърдало през деня и сега надничаха пред пролуките в стаята, където се намираха най-ценните книги на Макин, сред които и новата книга за лечителската магия. След като го посети, преструвайки се, че я разглежда за пръв път и се погрижи Макин да не я продаде преди Сери да се върне с парите за нея, той посети няколко от заведенията под негова закрила, като не спираше да се хвали с ценната книга, която ще закупи веднага, щом му бъде върнат някакъв дълг — най-вероятно на следващия ден.

«Нощта ще е дълга — помисли си Сери, като внимателно протегна единия си изтръпнал крак. — Но ако всичко върви по план, повече няма да ни се налага да лежим тук през нощта. Трябва просто да се надяваме, че Ловеца на Крадци е магьосник… и има нужда от ново познание… и е научил за днешните ми хвалби… и тази вечер няма някаква друга, по-важна работа».

Сери трябваше да признае, че разчита само на слухове и предположения. Лесно можеше да греши за много неща. Магьосникът, който бе преминал през заключените врати в убежището му, можеше да не е Ловеца на Крадци, а някой друг. Можеше и да не е клиент на Макин.

«Но пък идеята не е чак толкова щура, че да не я изпробваме. Освен това е единствената ни следа».

Той се размърда и опъна другия си крак. В такива моменти особено силно усещаше, че остарява. Вече не можеше да се катери по стените на сградите само на ръце или да прескача толкова безстрашно от покрив на покрив. Мускулите му се сковаваха бързо на студения въздух и се възстановяваше по-дълго време след някакво голямо усилие.

«И наблизо няма някоя красива сачаканка, която да ме улови с магията си, ако покривът се срути».

В съзнанието му се върнаха старите приятни спомени. Савара. Загадъчна. Съблазнителна. Опасна. Умел боец. Тренировките с нея бяха вълнуващи и предизвикателни и той бе успял да научи доста полезни номера. Тя знаеше твърде много за сделката му с Върховния повелител Акарин — да убива освободените сачакански роби, които ичаните изпращаха в Имардин като шпиони и да разкрие слабостите на Гилдията. Но освен това бе осъзнал, че няма лесно да се отърве от нея. Че е по-добре да й намира занимания, да я кара да си мисли, че му помага, без да я допуска твърде близо до истината.

«Но тя се усети много бързо». А после настъпи онази нощ, когато двамата наблюдаваха как Сония и Акарин се бият и убиват жената ичани. Битката доведе до срутването на покрива под краката им, но Савара го спаси от падане с магията си. След това нещата станаха твърде лични…

След ичанското нашествие тя си тръгна, върна се при хората, за които работеше. Той повече не я видя, макар често да се чудеше къде ли е и дали е все още жива и здрава. Сигурно бе попадала в много други опасни ситуации и бе напълно възможно някоя от тях да е довела до смъртта й.

«Никога не съм бил влюбен в нея — напомни си той. — Нито пък тя в мен. Възхищавах й се заради тялото и ума й. Тя ме намираше за полезен и забавен съюзник, и за добро развлечение. Ако беше останала, нямаше…»

Вниманието му бе привлечено от звуци в стаята. Сери отново надникна през процепа между керемидите и видя двама души да се изкачват по стълбата към малката стая. Единият разпозна веднага: Макин, който носеше фенер. Другият беше жена с маслинена кожа.

— Това ли е? — попита тя. Гласът й имаше странен акцент и бе подрезгавял от възрастта, но тя се движеше с енергичността на млад човек. «Ловеца на Крадци е жена? — помисли си Сери. — Това е… интересно. Очевидно съм обречен да познавам или да бъда мишена на много могъщи и опасни жени».