Мисията на посланика

— Да. Макар това да не е любимият ми начин да убивам — тя погледна към непознатата. Лоркин също се обърна към тялото в леглото му. „Щом Тивара познава един от начините за прилагане на висшата магия, значи има вероятност да знае и други. И сигурно е много, много по-силна от мен“.

— Каква си всъщност ти? Очевидно не си точно робиня.

— Шпионин. Бях изпратена тук, за да ви защитя.

— От кого.

— Не мога да ви кажа.

— Но човекът, който те е изпратил, иска да ме запази жив?

— Да.

Той погледна към мъртвата жена.

— Ти… ти… ъъъ… я уби, за да ме спасиш?

— Да. Ако не я бях открила навреме при вас, сега вие щяхте да сте труп — тя въздъхна. — Съжалявам. Направих грешка. Мислех, че сте в безопасност. Та нали ми казахте, че нямате намерение да вкарвате никоя робиня в леглото си. Не трябваше да ви вярвам.

Той усети как лицето му пламва.

— Нямах такова намерение.

— Но не изглеждаше като да се опитвате да я спрете.

— Беше тъмно. Помислих я за… — той се сепна. Тивара не беше онази, за която я мислеше. Тя бе черна магьосница, шпионин и признаваше, че предпочита да убива по определени начини. Може би не трябваше да й разкрива, че я намира за привлекателна. „А и вече не съм сигурен, че ме привлича“.

Очите й бяха по тъмни от всякога. Тя ги присви.

— Помислихте я за какво?

Той се извърна настрани, после се насили да срещне погледа й.

— За някой друг. Още не се бях разсънил. Мислех, че сънувам.

— Сигурно имате интересни и приятни сънища — отбеляза тя. — Съберете си нещата.

— Нещата?

— Всичко, което искате да вземете със себе си.

— Отиваме ли някъде?

— Да — тя отново погледна към мъртвата жена. — Когато хората, които са я изпратили тук, разберат, че не е успяла да ви убие, те ще изпратят някой друг да довърши работата. И ще изпратят още някой, който да убие мен. За нас вече не е безопасно да оставаме тук, а и вие сте ми нужен жив.

— А Де… посланик Денил?

Тя се усмихна.

— Той не е мишена.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото не е син на човека, който им се изпречи на пътя.

Лоркин замръзна от изненада. „Беше ли права майка? Тя бе сигурна, че някой ще ми има зъб заради онова, което са сторили двамата с баща ми“.

Тя отстъпи към вратата.

— Побързайте! Нямаме много време.

Той не помръдна от мястото си. „Трябва ли да й се доверя? Имам ли друг избор? Тя владее черната магия. Сигурно може да ме принуди да тръгна с нея. Ако ме искаше мъртъв, защо изобщо спаси живота ми? Освен ако всичко, което ми каза, е лъжа и тя е убила невинна робиня просто за да ме убеди в… нещо“.

Той си спомни изражението на непозната при вида на Тивара. „Но… той трябва да умре!“ — беше казала тя. Значи наистина искаше да го убие. „Ти предаваш собствените си хора…“ — бе казала жената на Тивара. Дали „собствените й хора“ означаваха сачаканският народ? Изведнъж притесненията на майка му придобиха съвсем реални измерения. „Поне Тивара като че ли иска да ме запази жив. Ако остана тук, кой знае какво ще се случи. Тя смята, че някой друг ще се опита да ме убие“.

Беше попаднал в беда. Но Лоркин си спомни какво бе решил по време на Изслушването. Попадне ли в беда, трябва да направи всичко възможно, за да се измъкне. След като обмисли възможностите, той се спря на онази, която според него бе най-добрата.

Младият мъж огледа стаята. Имаше ли нужда от още нещо? Не. Пръстенът на майка му беше в джоба му. Той се приближи до Тивара.

— Взех всичко, което ми е нужно.

Тя кимна, отвори вратата и надникна в коридора.

— На чий път всъщност се е изпречил баща ми? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Нямаме време за обяснения.

— Знаех си, че ще кажеш така.

— По-късно ще ви обясня.

— Приемам това като обещание — рече той.

Жената се намръщи, притисна показалец към устните си, за да го накара да замълчи, после му махна с ръка и тихо се запромъква по тъмните коридори на Дома на Гилдията.

Някога Сери преминаваше по познатите отсечки от Пътя на Крадците, без да ползва осветление. Нямаше почти никаква опасност да се натъкне на нечий нож в тъмното, защото мрежата от проходи под града можеше да се ползва само с одобрението на Крадците, а примирието между тях възпрепятстваше извършването на неразрешени убийства на Пътя.

Но сега нямаше примирие и всеки можеше да минава оттук. Напоследък Пътят беше станал толкова опасен, че малцина се осмеляваха да го използват, което по ирония на съдбата направи пустите му части по-безопасни. А историите за свръхголеми гризачи и чудовища държаха всички, с изключение на най-смелите, далеч от него.

„И въпреки това не бих се осмелил да минавам оттук без светлина…“ — помислиси Сери, приближавайки поредния завой. Откакто навлязоха в проходите, сърцето му бе започнало да бие смущаващо бързо. Той нямаше да се успокои, докато не излезе на повърхността. Сери надникна зад ъгъла, повдигна фенера и с облекчение установи, че тунелът напред е празен. В този миг осъзна, че онова, което бе помислил за следващия завой, всъщност е купчина срутена зидария. Той въздъхна и се обърна към Гол.

— Поредното задръстване.

Гол повдигна вежди.

— Предишният път го нямаше.

— Приближаваме много до Слиг сити? — завърши Сери. — Да! По-добре да се движим по-тихо.

Слиговете бяха група улични хлапета, намерили убежище под земята, след като онази част от копторите, която бяха обитавали, бе срината със земята, за да направи място за новите улици и сгради. Те бяха останали в тунелите, като излизаха навън само за храна. Някак си бяха успели да оцелеят, да пораснат и да се размножават в тъмнината и сега защитаваха територията си с животинска ярост.

Крадецът, който действаше над Слигоград, веднъж се опитал да ги постави под контрол. Няколко дни по-късно трупът му, заедно с телата на хората му, изплува от канализацията. След това живущите на повърхността, започнаха да оставят храна край входовете към известните тунели с надеждата да умилостивят слиговете.

При всеки вход Сери повдигаше лампата и оглеждаше зидарията. Слиговете винаги рисуваха своя знак по стените в покрайнините на територията им. Той спря да проверява едва когато двамата с Гол се отдалечиха на достатъчно разстояние от владенията на подземните жители. За съжаление започнаха отново да срещат срутвания и признаци на разруха. Но скоро щяха да стигнат до някогашния вхъд към коридорите на Гилдията.

Той бе унищожен след нашествието на ичаните, но Сери уреди прокопаването на нов тунел. Като предохранителна мярка той включи фалшиви входове и хитроумни капани, които щяха да объркат любопитните изследователи. Той спря и се огледа, за да види дали наблизо няма някой и бързо се шмугна в правилния вход, следван от Гол.

— Успех! — каза приятелят му и отстъпи настрани в една нита, където обикновено чакаше, докато Сери отиваше да се срещне със Сония.

— И на теб — отвърна Сери. — Не разговаряй с непознати.