Мисията на посланика

Големият мъж изхъмка и повдигна фенера си, за да огледа нишата. После обра с ръка няколко фаринови паяжини, седна на издатината и се прозя. Сери се обърна и тръгна по тунелите под земите на Гилдията.

Те също се рушаха. Всъщност единствено Върховният повелител Акарин ги беше поддържал. Но потайният магьосник не можеше да внася твърде много строителни материали, защото щеше да възбуди подозрението на останалите, затова използваше предимно тухли от други части на лабиринта. Основните проблеми с влагата и разместващата се почва така и не бяха решени.

„Сигурен съм, че Гилдията би предпочела да ги запълни. Бих ги поправил сам, но ако магьосниците открият, че един Крадец поправя подземните проходи, едва ли ще останат доволни. Съмнява ме, че ще приемат извинението, че просто искам от време на време да мога да се срещам със Сония“.

Сърцето на Сери продължаваше да бие ускорено, но този път не от страх, а от вълнение. Промъкването в сградите на Гилдията винаги му носеше тръпка на удоволствие. Избягването на опасните райони със срутвания усложняваше пътя му повече от необходимото, но щом се озова под Университета, нещата се подобриха. Проходът от Университета до жилищната сграда на магьосниците го притесняваше най-силно, тъй като бе единственият подземен път между двете сгради. Всъщност той бе изграден като част от канализацията и покрай изкопа минаваше ремонтна пътечка. Но Сери подозираше, че от години никой не го беше ремонтирал. От пукнатините в стените се просмукваше вода и капеше от сводестия таван.

„Един ден и тук ще има срутване и те ще открият смрадливия недостатък на занемарената поддръжка на канализацията“.

Щом се озова под жилищната сграда на магьосниците, проходът леко се разшири. Под правоъгълните дупки в тавана бяха изписани числа. Той намери онова, което му трябваше, остави фенера на едно сухо място и се изкатери през отвора.

Това беше най-трудната част от маршрута. Отворите се намираха в основата на някакъв неизползван улей, който бе свързан с покрива на сградата. През него непрекъснато нахлуваше свеж въздух. Сери имаше две любими теории: това или бе вентилационна система, която разреждаше отровния въздух в канализацията, или беше система за изхвърляне на смет, направена така, че от канала да не нахлува смрад.

В тръбата беше тясно, но за щастие сухо. Той се изкачваше бавно и почиваше често. „Един ден ще бъда твърде стар, за да правя това. Тогава ще трябва да минавам през портите на Гилдията, или Сония ще трябва да идва при мен.“

Най-накрая той стигна до стената на покоите й. Преди много време бе разместил тухлите, за да достигне до ламперията зад тях. Сега долепи око до шпионката, която беше издълбал в дървото.

Стаята тъмнееше и изглеждаше празна. Но това бе напълно естествено за този нощен час. Той внимателно и бавно хвана дръжките, които бе монтирал върху тази част от ламперията, повдигна леко и бутна.

Разнесе се скърцане. „Следващия път ще трябва да донеса малко восък, за да я смажа“ — помисли си той. После мина през отвора и върна плоскостта на мястото й. За него бе донякъде въпрос на гордост и удовлетворение, че Сония никога не го беше виждала да влиза оттук. Тя продължаваше да настоява, че не иска да разбира как успява да се появи и как излизаше винаги незабележимо от помещението. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре щеше да е и за двама им. Идването тук не бе опасно за него, но ако посещенията му бъдеха открити, последствията за нея нямаше да са приятни.

Той вдигна лек шум, почука по мебелите, стъпи върху една скърцаща дъска и зачака. Но тя не се появи от спалнята си. Сери се приближи до вратата и леко я открехна. Леглото бе оправено. Стаята бе празна.

Въодушевлението му бе заменено от разочарование. Той седна. Досега Сония никога не бе отсъствала. „Никога не съм си и помислял, че няма да я намеря тук. Сега какво да правя? Да я почакам ли?“.

Но ако някой друг се появеше заедно с нея, щеше да се получи доста неловка ситуация. Сери нямаше да има време да се спусне по улея. А там пък бе и доста неудобно място за чакане и наблюдение. Крадецът изруга под носа си, стана и тихо започна да претърсва мебелировката й. Намери нужното в едно чекмедже — хартия и писалка. Той откъсна малко парче от листа, нарисува един мъничък серини — гризачът, откъдето идваше псевдонима му — и го пъхна под вратата на спалнята й.

След това мина обратно през ламперията и започна дългия път наобратно.

Робът, който посрещна Денил на вратата на Дома на Гилдията, побърза да се просне на земята. Но мислите на магьосника бяха заети с толкова много вълнуващи открития, че той не обърна внимание на думите на мъжа. Докато се прибираше от двореца, Денил записа в бележника си всичко, което си спомняше от разказа на краля за сачаканската история, но докато вървеше по коридора, започна да се сеща за други неща, които беше забравил.

„Трябва да седна и да запиша всичко. Подозирам, че ме чака дълга нощ. Чудя се дали Ачати ще може да ми освободи следващата вечер… какво е това?“.

Целият под на Господарската стая бе покрит с море от роби. Телата им започваха още от вратата. Към тях се присъедини и робът от входа. Гледката бе толкова сюрреалистична, че за миг Денил остана без думи.

— Станете! — нареди той.

Всички станаха като един. Магьосникът видя лица на мъже и жени, които не познаваше. Някои носеха грубите дрехи на дворни работници, други имаха петна от храна по кожените си престилки.

— Защо сте тук? — попита той.

Робите се спогледаха, после вкупом впериха погледи в роба, който го бе посрещнал на входа. Мъжът се прегърби, сякаш погледите им имаха тежест.

— Л-лорд Лоркин е… е… е…

Денил усети как сърцето му прескочи един удар, след което заби ускорено. Само нещо ужасно би породило такъв страх.

— Той е какво? Мъртъв?

Мъжът поклати глава и Денил отмаля от облекчение.

— Тогава какво?

— Няма го.

Мъжът отново се просна на пода, последван от всички останали вкупом. Денил си пое дълбоко дъх и се опита да говори спокойно.

— Тогава къде е?

— Не знаем — отвърна робът от входа с приглушен глас. — Но… той е оставил… в стаята си.

„Оставил е нещо в стаята си. Най-вероятно писмо, в което обяснява къде е. И незнайно защо робите мислят, че ще се ядосам. Да не би Лоркин да е решил на своя глава да се прибере у дома?“

— Станете — нареди той. — Всички. Върнете се към задълженията си. Не. Почакайте! — робите бяха започнали да се изправят. „Може би трябва да ги разпитам“. — Останете тук. Ти! — той посочи роба от входа — Ела с мен!

Кафявото лице на мъжа пребледня. Той мълчаливо последва Денил до стаята на Лоркин. Навсякъде из голямата стая бяха оставени фенери, един бе запален и в спалнята.

— Лорд Лоркин? — извика Денил, без да очаква отговор. Ако Лоркин им беше казал, че си тръгва, едва ли щеше да бъде тук. Въпреки това Денил отиде до вратата на спалнята и надникна вътре.

Гледката, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

В стаята лежеше гола сачаканка. Тялото й бе извито с гръб към него, но лицето й бе обърнато към тавана. Очите й се взираха безизразно. Чаршафите около нея бяха изцапани с тъмно червено. На места дори бяха още влажни. Денил видя раната на гърба й. Той се обърна и впери поглед в роба.