Мусон

Тя заблестя в дясната му ръка като втвърден слънчев лъч. Отблясъците й заиграха по стените и тавана над мястото, където бе застанал като закован, за да посрещне удара на брат си най-после на равна нога. Уилям отстъпи пред трептящото, като готова да нападне кобра, острие, хвърлящо златисти отблясъци в очите му.

— Да, братко. Сега ще приключим с това веднъж завинаги! — върна му думите Том, като тръгна с десния крак в серия бързи стъпки, вперил поглед в черните очи на брат си. Уилям започна да отстъпва и Том забеляза в погледа му страх. Разбра нещо, което бе подозирал винаги — Уилям беше страхливец!

И защо трябва да се изненадва? Побойниците обикновено са страхливи. Том започна серия много бързи мушкащи удари. Уилям почти щеше да падне, отстъпвайки заднишком, в желанието си да ги избегне.

— Бърз си като подплашен заек, братко — присмя се в лицето му Том, но не отслаби внимание и за миг — уплашеният леопард е най-опасен. Левичарите са неудобни противници. Всичко при тях е наопаки и човек лесно може да остави незащитена, смятаната обикновено за сигурна страна. За щастие, Аболи бе обръщал специално внимание на тази особеност по време на уроците си. Той си служеше еднакво добре и с двете ръце и често пъти прехвърляше сабята в лявата по средата на схватката с желание да обърка Том. В началото успяваше, но Том беше схватлив ученик.

Уилям се спъна и подхлъзна, падна на едно коляно. Движението изглеждаше непринудено, но Том забеляза погледа на брат си, както и приготвеното за сечащ нисък удар острие. Целта беше ахилесовото сухожилие. Вместо да стъпи в капана, Том отскочи и бързо заобиколи към по-слабата ръка.

— Прахосваш дарованието си, братко — усмихна се Том с окървавена уста. — Би могъл да направиш блестяща кариера в театъра.

Уилям бе принуден да скочи на крака срещу нападащия отдясно Том, който започна да го притиска към основата на огромната вита стълба с поредица удари, като всеки път променяше ъгъла и равнището им. Уилям се справяше трудно с блокажите, постепенно започна да се задъхва и погледът му се изпълни от ужас. Ситни капчици пот избиха по челото му.

— Не се плаши, Били! — усмихна му се Том над светналата стомана. — Като бръснач е. Почти няма да усетиш как влиза. — Следващият удар разряза ризата на Били, без да докосне гладката като слонова кост кожа под нея. — Почти като сега — никаква болка.

Уилям стигна стълбата, извърна се и хукна нагоре, като вземаше по три стъпала наведнъж. Том бе по стъпките му и бързо го настигаше. Уилям го чу и трябваше отново да се отбранява на площадката. Посегна инстинктивно към кинжала, но канията на пояса му бе празна.

— Няма го там, Били — напомни му братът. — Никакви мръсотийки повече. Ще трябва да се биеш с каквото имаш в ръка.

Уилям разполагаше с превъзходство във височина над застаналия по-ниско Том. Отново опита удара отгоре, но той не представляваше сериозна заплаха за фехтувач от калибъра на Том. Блокира го с лекота и задържа острието на меча срещу своето, като едновременно успя да се изравни с Уилям на площадката. Натискаха един срещу друг, сплели оръжия на височината на очите си.

— Когато си заминеш, Били, титлата минава върху малкия Френсис. — Том се опитваше да не издава напрежението си. Уилям имаше яки рамене и двете остриета трептяха под напора.

— Елис ще му бъде настойничка, а тя никога няма да изостави Дори — допълни Том и отхвърли брат си със силен тласък. В същия миг направи стъпка назад и наведе върха на сабята до гърлото на противника си. — Виждаш ли Били, налага се да те убия, па макар само заради Дориан. — И Том мушна напред. Беше смъртоносен удар и за да се спаси, Уилям отскочи устремно назад. Блъсна парапета зад гърба си, който се строши със силен пукот на разцепено дърво.

Уилям падна в преддверието на десет стъпки под площадката, оплел ръце и крака. Блъсна се в пода със страхотен трясък и изтърва меча. За момент не можа да си поеме дъх и остана възнак, замаян и безпомощен.

Том скочи през дупката в парапета, присвил се във въздуха с котешка грация, за да се приземи леко, обирайки силата на удара с пружиниращи крака. Отпусна се на коляно и скочи отново. Ритна встрани меча на Уилям, като го плъзна по пода в другия край на помещението и се надвеси над проснатото тяло.

Опря върха на сабята в основата на шията, където през отвора на ризата се подаваха къси черни косъмчета.

— Както сам каза, Били, веднъж завинаги. Всичко между нас свърши — промълви мрачно Том и натисна. Някаква непреодолима сила дърпаше ръката му назад. Проби кожата на гърлото, но не можеше да отиде по-нататък. Опита отново, събрал всички сили, но могъщата ръка го задържаше.

Стоеше надвесен над Уилям, страховита окървавена фигура с трепереща сабя в ръка и лице, изкривено в грозна гримаса на гняв и безсилие. Направи го! Гласът на разума звънна в ушите му и отново натисна, а дясната ръка не го послуша. Направи го! Убий го веднага! Направи го заради Дори, ако не заради теб самия!

И ето, далечният глас на бащата надвика другия. „Вие сте братя. Братята не бива в никакъв случай да враждуват. Искам от вас да забравите старите разпри и заради мен да станете отново истински братя.“

Искаше да извика в отговор „Трябва да го направя!“

Уилям лежеше по гръб, прикован от сабята, а очите му бяха пълни със сълзи на ужас. Отвори уста, за да измоли живота си, но от нея не излязоха думи, а само някакъв гарванов грак.

Том усети, как се издуват на възли мускулите и сухожилията на ръката му в усилието да изпълнят командата на мозъка и острието мръдна малко напред в меката кожа. Светла кръв бликна през малката рана и Уилям се загърчи като червей.

— Моля те! Ще ти дам парите, Том — прошепна той. — Този път ще ти ги дам.

— Никога вече не мога да ти вярвам. Ти наруши една свещена клетва. Ти не признаваш законите на честта — отвърна Том и погнусата от братовата му страхливост и коварство дадоха сили на ръката му. Този път щеше да успее.

— Том!

Уплашен вик прокънтя из смълчаната къща. За миг Том си помисли, че майка му го вика от гроба. Вдигна поглед. Някаква нетленна фигура се бе изправила на стълбата и Том бе скован от суеверен ужас. После видя, че това е Елис с детенцето на ръце.

— Недей, Том, не го убивай!

Том се поколеба.

— Ти не разбираш. Той е въплъщение на злото. Знаеш, че е самият дявол.

— Той ми е мъж и баща на Френсис. Не го прави, Том! Заради мен!

— И за двама ви с бебето ще е по-добре да умре — отвърна Том и отново насочи внимание към жалкото скимтящо същество в краката си.

— Това е убийство, Том. Ще те намерят и накрай света и ще те окачат на бесилото.

— Хич не ме интересува — каза Том и това бе истина.

— Ако те убият, кой ще спаси Дориан? Заради него, ако не заради мен, не извършвай това злодеяние!