Мусон

Щом стигна реката, дългата и тромава колона започна преминаването й. Том остави челото да прекоси необезпокоявано. И тогава, с половината колона отсам, той пресече кервана и нападна челото му. От добре подбраните си укрития между дърветата мускетарите лоци започнаха масиран огън, почти от упор, срещу арабската охрана. От толкова близо и поради разсейването на сачмите, дори те не успяваха да пропуснат целта. Резултатът бе зашеметяващ. Известно време се води люта битка, но авангардът на арабите бе сравнително малочислен и разкъсан от първите залпове на лоци. Когато другарите им от противоположния бряг направиха опит да им се притекат на помощ, те трябваше да газят до гърди във водата, а точният огън на моряците бързо ги обезкуражи.

Сражението на този бряг приключи преди смрачаване. Челната част на кервана бе заловена, а пазачите й избити. Освен това, пипнаха и всичкия барут на роботърговците. Численото превъзходство вече бе на страната на Том, а противниците му отвъд реката нямаха достатъчно муниции.

Том проведе няколко светкавични атаки прекосявайки реката и принуждавайки арабите да изразходват и последния си барут. Щом се убеди, че не разполагат с повече, той нападна с всичките сили и разби отбраната на арабите. Лишени от барут, защитниците бяха избити в ръкопашен бой, при който лоци използваха къси копия, със смайваща вещина. Последните араби бяха изтласкани в реката, където ги чакаха привлечените от миризмата на кръв крокодили.

След приключване на битката Том освободи три хиляди роби, а дълга колона носачи попълни запасите му във форт Провидънс с огромна плячка.

Макар съгледвачите на Фунди да си отваряха очите на четири, това беше последният керван, опитал да си пробие път към Брега на треската, за този сух сезон.

— Трябва да се помолим за по-добър урожай следващия път — обърна се Том към съпругата си. Стояха на юта, а малкият „Кентавър“ се носеше по пълноводната река към океана в началото на Голямата влага.

— Ако работите ти продължават да се развиват така добре, скоро ще потопиш кораба под краката ни — отвърна тя. — Не мога да си вляза в каютата — и тя е натъпкана с тия слонски зъби.

— Заради тежестта на дечурлигата ти ще потънем — обвини я Том.

Сара не можа да устои на изкушението и прибра четири от най-безпомощните сирачета, освободени от двата кервана. Тя изля върху им цялото си нереализирано майчино чувство и сега те се тълпяха около нея, издокарани в ушити от Сара дрехи, смучеха палци и стискаха полите й.

— Томас Кортни, заявявам, че ревнуваш от няколко малки дечица.

— Стигнем ли Добра Надежда, ще ти купя едно красиво боне, та дано си върна любовта ти — обеща той.

Понечи да отговори, че би предпочела син, но това беше болезнена тема и за двамата.

— Също и една красива рокля към бонето — отвърна тя с усмивка. — Изкарах в парцали последните няколко месеца. — Тя прегърна ръката му. — О, Том, толкова е хубаво, да се върне човек към цивилизацията. Макар и за малко.

140.

Халифът на Оман, Абд Мухамад ал Малик умираше в своя столичен палат и дори най-мъдрият сред лечителите му нямаше и най-малка представа, що за тайнствена болест го бе налегнала. Даваха му очистително, докато започна да ходи кръв. Пускаха му кръв, докато изпитото лице посивя, а под очите се появиха сенки с цвят на слива. Гориха му гърдите и гърба с нажежени железа, та да прогонят болестта, но нищо не помогна.

Болестта се появи малко след завръщането на принц Заин ал Дин от продължително поклонничество до Мека и светите места, където бе изпратен от баща си, за да изкупи вината на своето предателство. Завърнал се в Мускат от хаджилък, Заин ал Дин още един път помоли най-смирено баща си за прошка. Той съдра одеждите си и наряза бузи и гърди с остър нож. Посипа глава с пепел и запълзя в краката на баща си, молейки с ридания да му прости.

Ал Малик бе станал от скъпоценния си трон, изправил го бе на крака и бе обърсал със собствената си роба кръвта и мръсотията от тлъстото лице на своя син. После го целуна по устните.

— Ти си ми син и макар един път да те бях загубил, сега се връщаш при мен. Иди да се окъпеш и преоблечеш! Сложи си сини владетелски дрехи и седни от дясната ми страна!

Скоро след това силно главоболие започна да замъглява съзнанието на халифа. После дойдоха спазми и повръщане. Имаше силни болки в стомаха, изпражненията му станаха черни и слузести, а урината почервеня от кръв.

Докато докторите го лекуваха и чакаха подобрение, болестта се влоши. Ноктите на ръцете посиняха. Косата и брадата му започнаха да окапват на цели кичури. Често изпадаше в безсъзнание, а плътта му се стопи, така че оплешивялата безбрада глава заприлича на череп.

Разбрали, че смъртта наближава, тридесетима от синовете му се събраха около ложето в затъмнената, задушна спалня. Най-възрастният, Заин ал Дин бе седнал най-близо до баща си и водеше молитвените напеви, с които искаха Аллах да спре страданията на халифа.

В една пауза, Заин ал Дин вдигна налети със сълзи очи и хвърли пълен с мъка поглед към свой полубрат. Ибн ал Малик Абубакър бе роден от една незначителна държанка. Още от времето на харема в Ламу той бе най-доверено лице на Заин. Поради ниското си положение в двора, Абубакър бе заплашен да потъне в забрава. В пустинята обаче има поговорка, според която всеки човек се нуждае от камила, която да го носи. Заин ал Дин беше камилата на Абубакър. Той бе решен да стигне един ден властта на гърба на по-големия си брат. Освен това знаеше, че Заин ал Дин има нужда от него, понеже Абубакър бе верен слуга, хитър и находчив, привързан към брат си. Той остана редом с него в битката за Мускат и направи опит да го спаси при разгрома на отоманците, но в сблъсъка получи удар от копие в гърдите и падна от коня си.

След битката се възстанови и бе опростен от новия халиф. Ал Малик винаги проявяваше снизходителност и великодушие към синовете си. Вместо благодарност обаче, Абубакър питаеше остра омраза към своя баща. Също като Заин, и той бе амбициозен и неискрен, роден интригант с голям апетит за власт. Даваше си сметка, че въпреки прошката, предателството му няма да бъде забравено до края на халифския живот. Дано да е по-кратък, помисли си той в претъпканата спалня, окадена с тамян. В този миг улови погледа на Заин ал Дин. Брат му кимна едва забележимо и Абубакър сведе поглед, а после поглади мустаци в знак, че е разбрал.

Именно Абубакър донесе горчивия бял прашец, който сега работеше за тях. Един от лекуващите халифа доктори бе негов човек. Давана в съвсем малки дози, отровата се натрупваше в тялото на халифа, като изявяваше симптомите си постепенно. Абубакър се съгласи мълчаливо със своя брат, че е време да се даде и последната, смъртоносна доза.

Той зарови лице в черния тюрбан, сякаш да скрие сълзите си и се усмихна. До утре по същото време брат му, Заин ал Дин, щеше вече да седи върху слонския трон, а той Ибн ал Малик Абубакър щеше да стане командващ армиите и флота на Оман. Заин му бе обещал това, както и титлата „имам“ плюс две лаки рупии от дворцовата хазна. Абубакър винаги се бе виждал като велик воин и ето че най-накрая звездата му започваше да изгрява с ярка светлина.