Мусон

— Добра работа, Абубакър, но повече ми харесва, когато пищят. Сигурен съм, че старият шейтан мълча, само за да ми развали удоволствието.

— Бен Набула винаги е бил дебелоглав дърт козел — съгласи се Абубакър. — В списъка, който ми дадохте, имаше шестстотин и дванадесет имена. За съжаление, Ваше Величество, Бен Набула беше номер шестстотин и четири. Почти приключваме.

— Не, не, скъпи ми братко. Как така ще приключваме? Един от главните ни врагове още не си е получил заслуженото.

— Кажете ми името на негодника — поиска Абубакър и показа криви зъби в гримаса твърде отвратителна, за да се нарече усмивка. — Кажете ми къде да го намеря и аз ще го докарам тук!

— Но ти много добре го знаеш, братко мой. — Заин ал Дин се наведе напред, като надипли в няколко ката шкембето си, вдигна края на робата и започна леко да масажира деформирания си глезен. — След толкова години, кракът пак ме боли преди буря. — В тъмните очи на Абубакър се появи разбиране, а Заин ал Дин продължи тихо: — Хич не ми хареса, да ме дърпат с въже за шията към Мускат.

— Ал Салил. — Абубакър кимна. — Червеноглавият зеленоок дявол. Знам къде да го открия. Благочестивият ни баща, нека Аллах благослови духа му, го прати в Африка да възобнови търговията ни.

— Вземи колкото искаш кораби и хора. Намери го и ми го доведи! Може и пребит, ако така ти харесва, но не мъртъв. Разбра ли ме?

— Пребит, но не мъртъв! Прекрасно Ви разбрах, Ваше Величество.

143.

Ясмини нагази в езерото. Глътна навътре от студ и без това плоския си корем и вдигна ръце над главата си. Дориан лежеше на хрущящия бял пясък и я гледаше. Макар да се бяха любили преди минути, на него никога не му омръзваше да гледа това тяло с цвят на сметана и слонова кост. Тя бе разцъфтяла, след като напусна света на харема. Сега бъбреше с възбудено любопитство за всички чудеса около себе си, а когато оставаха насаме, склонността й към закачки и лудории го очароваше.

Нагазила до кръста, Ясмини загреба вода с две шепи и я поднесе към устата си. Докато пиеше, няколко капки се процедиха между пръстите и паднаха върху гърдите й. Уловили слънчевите лъчи, те заблещукаха като диамантена огърлица върху гладката кожа. Зърната й се наежиха от студа и щръкнаха сърдито.

Извърна се и му махна с ръка. След това се потопи до шията. Косата й, заедно със сребърния кичур, се пръсна наоколо й и лицето й заприлича на лотос.

— Събери смелост, господарю! Влез вътре! — викна тя, но Дориан махна лениво за отказ. Толкова приятен беше тоя отдих, след дългите месеци преходи от брега към вътрешността.

— Нима великият шейх, могъщ воин и завоевател на Мускат се плаши от студена вода? — присмя се тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Аз не се плаша от водата, но ти изцеди всичките ми сили, безсрамница такава.

— Такава бе и целта! — Ясмини се заля от смях, неочаквано стана и плисна вода върху му.

— Проклета жено! — Дориан скочи на крака. — Ти изцеди до капка и търпението ми. — Нахлу във водата сред облак пръски и макар да се опита, не можа да му избяга. Потънаха заедно под водната повърхност. Изскочиха отново, вкопчени един в друг, като се заливаха от смях. След малко изразът й стана сериозен и тя каза с официален тон:

— Опасявам се, че не беше докрай откровен с мен, господарю. В дясната си ръка държа доказателство, че си твърде далеч от пълно изтощение.

— Достатъчно ли ще бъде, ако помоля за прошка заради тая измама?

— Не, никак няма да е достатъчно. — Прегърна го с две тънки ръце през врата. — Ето, така наказват своите съпрузи риби и крокодили, когато съгрешат. — Тя подскочи и обхвана хълбоците му под водата в ножицата на бедрата си.

След известно време тръгнаха към брега, все още притиснати един до друг, като се задъхваха от смях. Строполиха се в плиткото и Дориан погледна слънцето.

— Цялата сутрин почти мина — измърмори той със съжаление. — Трябва да си тръгваме, Яси.

— Само още малко — примоли се тя. — Понякога ми омръзва да се правя на момче.

— Хайде! — заповяда Дориан и я изправи на крака. Отидоха при разбъркания куп дрехи и бързо се облякоха. Малката ветроходка бе изтеглена на брега, но преди да влезе в нея, Ясмини спря и бавно се огледа — взе си сбогом с това чудесно местенце, където макар и за час, двамата бяха така свободни и щастливи.

На върха на най-високото дърво на острова бе кацнала двойка рибари с бели като сняг глави и лъскави черни тела с канелен оттенък. Едната птица отметна глава и издаде скимтящ звук.

— Никога няма да забравя този вик — каза Ясмини. — Това е гласът на тази дива земя.

Хълмовете в отсрещния край на езерото бяха просто очертания, малко по-бледосини от езерото. Дълга колона розови фламинго прелетя над водата. Първата птица се издигна над пласт по-топъл въздух и се спусна отново. Всяка следваща стигнала мястото се издигаше, за да пропадне миг по-късно, точно както и тази преди нея. Гледката бе изумителна — сякаш дълга розова змия се виеше над лазурната водна повърхност.

— Нито пък ще забравя тази красота — прошепна Ясмини. — Бих искала да остана цял живот тук с теб.

— Това е земя на Бога и тук човекът нищо не означава — отвърна Дориан. — Да тръгваме! Не можем да си позволим такива мечти. Желязната хватка на дълга ме държи здраво. Утре трябва да поемем назад към Брега на треската.

— Само още миг, господарю — помоли тя и протегна ръка към един необикновен тъмен облак, който се издигаше от водата на петстотин фута право към чистото африканско небе на около миля от тях. — Какво е това? Сякаш водата гори и пушеците отиват нагоре.

— Това са дребни насекоми — обясни Дориан. — Размножават се на дъното на езерото, после се издигат на повърхността и изпридат ефирни мрежи. С тяхна помощ се понасят по вятъра.

— Чудотворни са пътищата на Аллаха — каза тя с блеснал поглед.

— Хайде — подкани я той отново. — И не забравяй, че пак ставаш Яси, моя роб, и трябва да ми засвидетелстваш смирение и почит.

— Да, господарю. — Тя стори дълбок поклон докоснала с устни прибрани длани и цялото й поведение се промени. Беше завършена актриса и се изправи като слуга, а не принцеса. С момчешки движения избута лодката в езерото и се прехвърли през носа й.

Седяха далеч един от друг. Лодката заобиколи острова и пред очите им се показа селището, на левга от тях. Дори от толкова далеч, много любопитни погледи биха могли да ги зърнат.

Макар че тази водна шир беше толкова просторна, че наподобяваше море, те се намираха на месеци път от Брега на треската, а климатът на високото континентално плато беше по-сух и здравословен. Селото Ганду се простираше на няколко мили по езерния бряг. Беше център на оманската търговия с вътрешността. Оттук започваше да лъкатуши към морския бряг дългият робски път. Дузина или повече пироги и джонки приближаваха в момента пристанището на Ганду. Те бяха плавали стотици мили покрай брега, за да натоварят сушена риба, слонова кост, роби, кожи и гуми арабика из далечните диви краища.