Мусон

Последните три дни в Занзибар бяха посветени на подготовка за битката. Големият Дениъл контролираше презареждането на оръдията с нови заряди. Копринените барутни торбички бяха също пренапълнени и отнесени при оръдията. Аболи провери дали всички пистолети и мускети са с нови кремъци и заряди. Наточиха като бръсначи всички саби, а върховете на копията бяха изострени ръчно с брусове. Цялата тая дейност се провеждаше скрито от погледите на евентуални зяпачи от кея или наблюдатели от бойниците на цитаделата.

Хал следеше за необичайно раздвижване из водите на пристанището. Откак бе разговарял с Грей първия път, сякаш броят на пристигащите и заминаващи джонки се увеличи. Много от тях минаваха съвсем близо до „Серафим“ и екипажите им се надвесваха над бордовете, за да го разгледат по-добре. Това би могло да се обясни с най-обикновено любопитство, но Хал беше убеден че новината за предстоящото им заминаване е достигнала вече заинтересованите, там в тихата синева.

През последната нощ в Занзибар се разрази страховита гръмотевична буря и докато гигантски канари се търкаляха по небесния покрив, а мълниите обръщаха нощта в ден, палубата на „Серафим“ бе залята от потоци дъжд.

След полунощ облаците се разнесоха и на небосклона изгряха и заблещукаха съзвездия, които се отразяваха в морската повърхност. Беше толкова тихо, че легналият в каютата си Хал чу монотонната песен на вахтения от закотвена наблизо джонка 55 :

Аллах е велик. Човек е само капка сред вихъра на мусона. Виж Плеядите отгоре, Виж прекрасната Зорница. Само Аллах познава всичките пътеки в океана. Само Аллах е вечен.

55

Джонка — едномачтов платноход с широки и високо издигнати кърма и нос.

Когато първите предвестници на зората запалиха източния хоризонт, Хал скочи от койката и излезе на палубата. Бризът идваше на топли талази откъм сушата и „Серафим“ се дърпаше на котвеното въже с желание да потегли. Хал кимна към Нед Тайлър, който призова и двете вахти за потегляне.

Хората хукнаха по вантите, платната се отпуснаха, затрепериха и накрая се издуха от вятъра. „Серафим“ се наведе на една страна и насочи нос към изхода на пристанището. Хал отиде до кърмовия релинг и забеляза как четири джонки вдигат котва, опъват триъгълните си платна и тръгват подире им.

— Може би са решили да се възползват от отлива, за да потеглят — промърмори над рамото му Нед, докато и двамата гледаха назад.

— Всичко се случва на тоя свят, мастър Тайлър, може дори консулът да стане честен човек — съгласи се Хал.

— Това май иска да стигне луната, капитане — каза Нед.

Хал вдигна поглед към високите стени на крепостта, блеснала в ранната зора с перлена светлина и изсумтя заинтригуван. На източната кула гореше огън. Докато го наблюдаваше, от него се издигна тънък стълб бял дим, после бе отнесен от мусона.

— Да не би да се греят на огъня тия там, как мислиш? — попита Хал.

— Тоя стълб ще се види от континента през целия пролив — сподели мнението си Нед.

— Или на двадесет левги в открито море.

Проливът бе толкова тесен, че когато слънцето се надигна над хоризонта, те видяха материка релефно очертан с всичките си подробности и пламнали, под слънчевите лъчи, сини планини в далнината.

— Хал погледна назад през кърмата. Малката флотилия джонки от пристанището продължаваше да ги следва по килватера. Той още не бе пуснал всички платна, а на главното имаше прибрани три рифа. „Серафим“ се плъзгаше с лекота напред. Два от следващите ги съдове бяха по-големи и бързи от останалите. Те поддържаха разстоянието, докато другите, малко по малко, изостанаха.

— Долу на палубата! Нов дим на материка! — разнесе се гласът на Том от главната мачта и Хал отиде при левия релинг. От зеления гръб на един нос, се надигаше тънък стълб. Цветът на пушека бе неестествено сребристобял и се издигаше право нагоре, докато го подхване вятърът и го разсее над зелените хълмове.

Плаваха на юг цял ден. По брега край тях неизменно пламваха огньове всеки път, когато „Серафим“ се изравняваше с някой голям нос. Издигаше се все тоя сребърнобял дим, за да бъде видян на много мили околовръст.

Разтеглената флотилия джонки продължаваше да се мъкне след тях, като първите две по-големи поддържаха постоянно дистанцията от две до три мили по килватера. Но когато слънцето се спусна към хоризонта двете джонки отпуснаха изцяло платната и почти незабележимо скъсиха разстоянието, докато започнаха ясно да се различават от палубата на „Серафим“, независимо от настъпващата тъма. Хал видя голям брой хора, натъпкани по палубите им.

— Мисля, че много скоро трябва да очакваме нещо да се случи — обърна се той към Нед Тайлър. — Нека хората вечерят по светло. Може да се наложи да се бият в мрак.

Нед беше недоволен. Дори добре въоръжен боен кораб изпада в неизгодно положение по отношение на по-зле въоръжен, но многоброен противник при нощна битка. Под прикритието на нощта, една флотилия малки джонки може да се промъкне до големия кораб и да стовари на борда му купища въоръжени мъже, преди артилеристите да успеят да ги обезвредят.

В този миг от наблюдателния кош се разнесе вик:

— Палубата! Виждам малка лодка по носа! Изглежда е в беда!

Хал отиде до релинга и вдигна далекогледа. Пред носа различи корпуса на рибарска лодка. Люлееше се преобърнат по водата, като се виждаше само обшивката на дъното. Около лодката стърчаха множество глави. Докато ги наближаваха, те започнаха да махат с ръце и да крещят:

— В името на Аллаха!

— Милост! Бог ви праща да ни спасите!

Когато доближиха достатъчно, за да различат лицата на хората във водата, Хал разпореди да спрат. „Серафим“ обърна нос срещу вятъра и легна в дрейф до корабокрушенците.

— Спуснете лодка да ги прибере! — нареди Хал и докато това ставаше, започна да брои главите.

— Двадесет и двама. Доста голям екипаж за толкова малка лодка, а мастър Тайлър?

— Наистина капитане, необичайно голям.

Хал отиде при релинга, където Големият Дениъл и Алф Уилсън чакаха начело на група въоръжени мъже.

— Готови ли сме да им организираме подходящо посрещане, мастър Фишър?

— На по-приятелска среща не могат да разчитат отсам райската ограда — отвърна Големият Дениъл. Лодката бе вече пълна с подгизнали, мърляви корабокрушенци. Нагазила дълбоко, тя пое назад към „Серафим“.

Изведнъж Алф Уилсън подсвирна тихичко и мургавото му красиво лице светна от радост.

— Оня едрия на носа, брадатия — посочи той един от спасените. — Познавам го. Господи, с какво удоволствие ще го посрещна на борда. Той бе начело на бандата главорези, които се качиха на „Минотавър“ по абсолютно същия начин.