Мусон

Нямаше никакво съмнение, че както Хал бе предположил, той принадлежи на холандската Източноиндийска компания. Лещите му дадоха възможност да прочете името: „Die Lam“, ще рече „Агнето“. Хал си помисли, че името много му отива. Заоблен и с послушен вид, с добре изпипани солидни очертания, той ловеше моряшкото му око. Беше построен наскоро и не бе стоял достатъчно дълго в ръцете на корсарите, за да пострада прекалено. Още не бяха отваряли капаците на люковете му, но от дълбочината на газенето ставаше ясно, че товарът си стои там непокътнат — не бе дочакал реда си за разтоварване на брега.

— Да се спусне лодка, мастър Тайлър — каза Хал и сви далекогледната тръба, — ще ида отсреща при мастър Фишър, да видим какво точно сме получили снощи.

Големият Дениъл го посрещна на палубата на холандския кораб, с широка беззъба усмивка.

— Поздравления, капитане! Този кораб е цяло съкровище.

— Добре се справи и ти, мастър Фишър. Повече от това не можех и да искам от теб и твоите нехранимайковци. — Усмихна се на засмените моряци, скупчени зад гърба на Големия Дениъл. — На всички ви кесиите ще са издути, когато стъпите в пристанището на Плимут. — Хората нададоха прегракнали викове.

— Колцина от смелчаците ти паднаха убити? — приглуши глас Хал, при засягането на такъв болезнен въпрос. Дениъл отговори високо:

— Нито един-едничък, слава Богу! Само младият Питър тука загуби пръст, откъсна му го куршум. Покажи на капитана, момко! — Младият моряк вдигна нагоре чуканче от показалец, увито в мърляво парцалче.

— Добавям една златна гвинея към твоя пай — обеща му Хал, — да преглътнеш по-лесно болката.

— При тия цени, давам и останалите четири пръста, капитане. — Морячето се превърна цяло в усмивка, а другарите му се заливаха в смях, докато се разотиваха по местата си.

Големият Дениъл поведе Хал напред.

— Тия ги намерихме оковани в предната надстройка — посочи Дениъл парцалива група непознати, скупчена при фокмачтата. — Това са оцелелите от холандския екипаж. Двадесет и трима сиренари, всичките предназначени за робския пазар.

Хал бързо ги разгледа. Бяха слаби, но не измършавели и макар белезите от веригите ясно да личаха върху китки и глезени, както и следите от бич по гърбове и крайници, всички изглеждаха в доста добро здраве. Както и „Агнето“, не бяха прекарали достатъчно дълго в плен, за да пострадат по-сериозно.

— Днес е щастливия ви ден, момци — поздрави ги на холандски Хал. — Отново сте свободни хора. — При тези думи лицата им грейнаха. Хал беше доволен от появяването им. С два допълнителни кораба, всяка работна ръка бе от значение. — Ще се запишете ли в екипажите ми срещу една гвинея на месец, пай от плячка и награда? — попита ги той. Усмивките им станаха още по-широки, а съгласието бе дадено от все сърце.

— Има ли офицери сред вас?

— Не, господине — отвърна един от тях, — капитанът ни Ван Орде, както и офицерите, бяха избити от тая неверническа сган. Аз бях кормчия.

— Ще запазиш поста си — увери го Хал. — Тия момчета са под твоя команда. — Оставеше ли холандците заедно, езиковият проблем отпадаше. Защото Големият Дениъл също бе научил добре холандски по време на плена им на Добра Надежда…

— Ето ти твоите агънца, мастър Фишър — каза му Хал. — Нека сложат кръстче в списъка и им раздай нови дрехи от склада! А сега, да видим какво ще си намерим долу! — Хал тръгна към капитанската каюта на кърмата.

Тя бе плячкосана от пиратите. Писалището на капитана и всички шкафчета бяха разбити и претършувани. Всичко ценно беше отмъкнато. Корабните книги и документи се търкаляха пръснати навсякъде, стъпкани и изпомачкани, макар някои от тях все още четливи. Хал изрови корабния дневник и товарителниците от бъркотията. Един поглед върху тях го накара да подсвирне от изненада и удоволствие.

— Ако всичко това е още в трюма, корабът наистина е цяло съкровище.

Понечи да покаже твърдия пергамент на Големия Дениъл, но си спомни, че той не може да чете и е особено чувствителен на тази тема, затова каза:

— Китайски чай, мастър Фишър. Има достатъчно да се напълнят догоре всички чайни в Англия. — Той се засмя и цитира надписа над входа в кафе „Гаруей“ на „Флийтстрийт“ в Лондон: „Сервираме превъзходен и одобрен от медиците чай“.

— Струва ли нещо, капитане? — попита Дениъл с печален глас.

— Дали струва? — присмя му се Хал. — Струва може би повече от собственото ти тегло в сребърни кюлчета, Дени. — Прелисти документа до последната му страница. — За да бъдем точни, струвал е сто двадесет и три хиляди шестстотин деветдесет и два гулдена на кея в Джакарта или два пъти по толкова в Лондон. Горе-долу, тридесет хиляди лири. Повече от самото „Агне“.

Същия ден по пладне, Хал събра офицерите на „Серафим“, за да получат разпореждания.

— Хората ни са съвсем недостатъчно за трите кораба — каза той, когато се събраха в каютата му. — Изпращам „Минотавър“ и „Агнето“ с минимални екипажи южно от островите Глориета, за да срещнат капитан Андерсън с „Йомен“. Мастър Фишър ще командва „Агнето“, както и флотилията. — Погледна Големия Дениъл и си помисли, колко много ще му липсва. — Мастър Уилсън ще води „Минотавър“. — Алф Уилсън сведе черната си циганска глава, в знак на признателност.

— Голямата Глориета се намира на двеста и тридесет мили оттук. Не е далеч. Разполага със защитен от морето залив и изворна вода. Ще ви дам четирима дърводелци, които веднага да започнат възстановяването на „Минотавър“ до привеждането му в бойна готовност. Това да ви бъде първа грижа!

— Слушам, капитане! — обади се Големият Дениъл.

— По моите сметки, „Йомен“ трябва да пристигне на мястото на срещата до три седмици. Щом това стане, оставяте „Агнето“ на котва при Голямата Глориета с минимален екипаж и ако дотогава „Минотавър“ е вече ремонтиран, връщате се с него и капитан Андерсън, за да започнем голямата операция срещу Flor de la Mar.

— Разбрано, капитане! — отвърна Големият Дениъл. — Кога ще наредите да потеглим, сър?

— Колкото може по-скоро, мастър Фишър. Възможно е капитан Андерсън вече да е пристигнал на мястото на срещата. Предвид обстоятелството, че Дориан все още е в ръцете на пиратите, всяка минута е ценна. Аз ще остана тук, за да не позволя на Ал Ауф да се измъкне.

Застанал сам на юта на „Серафим“, докато слънцето багреше западния небосклон, Хал гледаше как „Агнето“ и „Минотавър“ бавно потеглят и се насочват на юг. С увеличаване на разстоянието ставаха все по-малки и накрая бяха погълнати от сгъстяващия се мрак. Тогава Хал нареди да се върнат на поста си край Flor de la Mar.

При първите лъчи на изгрева, на другата сутрин Хал мина самоуверено пред самото устие на входа към залива, държейки кораба извън обсега на оръдията от крепостта. Целта му бе, от една страна, да покаже на Ал Ауф, че е блокиран на острова, а от друга — да разгледа самия остров по-внимателно. Суматохата в арабския стан ясно се виждаше през тръбата на далекогледа. Много от корсарите бяха напуснали колибите и навесите в гората и търсеха закрилата на крепостта. Големите порти хлопнаха тиковите си крила преди всички да влязат и останалите отвън блъскаха с юмруци и мускети по тях. Хал отбеляза със задоволство пълното отсъствие на дисциплина. И тук, както при стрелбата с оръдията, ясно личеше липсата на подготовка.