Мусон

Отпред заблещукаха светлинки и когато отново спряха, доловиха приглушени гласове. Някой се молеше, а друг цепеше дърва. Към тези шумове се прибавяха тихият ропот на ванти и рангоути, подрънкването на вериги откъм закотвените в залива кораби. Стигнаха края на гората и различиха очертанията на залива долу.

— Ето го „Минотавър“ — тихо се обади Том. — Не може да се сбърка. — За Хал посоченият силует си оставаше просто едно по-тъмно петно.

— Луната ще изгрее съвсем скоро — отвърна той и те се притаиха в очакване.

Най-накрая тя се показа безмълвна в сребърното си лъчисто одеяние и корабите в пристанището добиха твърди очертания. Съзряха голите реи на „Минотавър“ на фона на звездното небе. Хал видя, че в залива има още три европейски кораба, както бе казал и Уазари. Всичките пленени от Ал Ауф.

— Том, ти оставаш тук! — прошепна Хал.

— Татко… — опита се да протестира синът му.

— Без приказки! — отсече Хал. — Справи се със задачата си добре, но сега оставаш тук в безопасност, докато се върнем.

— Но, татко… — Том бе дълбоко уязвен.

Хал не му обърна внимание.

— Ако се случи нещо… ако се разделим един от друг, връщаш се на брега и викаш катера!

— А вие какво ще правите? — попита Том.

— Ние с Аболи ще хвърлим по един поглед на корабите долу. С нищо не можеш да ни помогнеш.

— Искам… — започна пак Том, но Хал го прекъсна:

— Стига! Ще ни чакаш тук! Хайде, Аболи!

Двамата се надигнаха безшумно и след миг изчезнаха, оставяйки Том самичък в края на гората. Той не се страхуваше — твърде много беше ядосан. Бяха го измамили, отнесли се бяха с него като с дете, след като толкова пъти доказа, че не е.

— Дал съм клетва — пенеше се той. — Не мога да си седя тук, ако има и най-малка възможност да помогна на Дори. — Трябваше да мобилизира всички сили, за да се опълчи срещу волята на баща си, съзнателно да престъпи категоричната му заповед. Изправи се неуверено. — Това е мой дълг! — започна да се окуражава сам. Не тръгна по стъпките на баща си и Аболи, а заобиколи покрай пясъчната ивица на брега. Баща му бе показал картата на острова, както и скицата на стария форт, направени от дядо му преди петдесет години, така че разполагаше с ясна представа къде се намира и накъде е тръгнал.

Луната бе вече изгряла над дърветата и той вървеше бързо. Видя отраженията на бледите зъбери на крепостта отпред и когато се насочи към тях, попадна на една пътека в същата посока. Тръгна по нея, усети засилваща се воня на разложена човешка плът и не след дълго замръзна в началото на едно открито пространство.

Поляна, пълна с трупове, се простря пред погледа му. Голи човешки тела висяха от примитивни бесилки, смразяващи от ужас кръвта, в призрачната светлина на луната. Прониза го суеверен страх, който не му позволи да мине между мъртвите. Заобиколи поляната под сянката на дърветата и това решение се оказа удачно, защото след няколко минути, в противоположния край на откритото пространство, откъм крепостта се появи група облечени в роби фигури. Ако бе продължил по пътеката, щеше да налети право на тях.

Остави ги да отминат и продължи скрит в гората, за да се притаи няколко минути по-късно в подножието на посребрената от лунна светлина крепостна стена. Гневът му се бе уталожил и той се почувства страшно самотен и уязвим. Даваше си сметка, че най-разумно би било да си признае, че е сглупил и бързо да се върне на мястото си, преди баща му да е разбрал, че го няма. Което щеше да стане скоро. Реши да оправдае с нещо простъпката си. Тръгна внимателно покрай стената, докато стигна главната порта. Тя зееше отворена, но пазачите се бяха скупчили под арката й. Изглеждаха заспали, но той не си позволи да рискува да ги приближи още. Спотайва се известно време в сянката. От едната страна на портата беше закрепена факла, в чиято светлина различи масивните, яки талпи на вратата.

Обърна се и тръгна назад по стъпките си край стената. От изток луната осветяваше ярко белите коралови блокчета и Том установи, че на места стената е в развалини. Външният ред блокове бе срутен и гъста растителност пълзеше нагоре. Фикусови дървета впиваха яки корени във фугите на стената, а диви лиани, превърнати в чудовищни черни питони от лунните лъчи, виеха стебла между камъните.

Щура идея завладя съзнанието му: ще се прехвърли вътре по лианите и ще потърси Дори. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато над главата му се разнесе тиха кашлица. Сви се в сянката и потърси с поглед източника й. Веднага забеляза една чалма на назъбената стена. Разбра, че по цялото протежение на крепостната стена са разположени постове и сърцето му се сви при мисълта, колко лесно щеше сам да се хвърли в ръцете им. Промъкна се скришом покрай цитаделата и зави зад северозападния й ъгъл.

Високо над земята забеляза тесни прорези в стената, твърде малки за да се промъкне човек. Повечето бяха тъмни, но от няколко струеше жълтеникава светлина от фенер или маслена лампа. Зад тия цепки имаше килии или други помещения.

Клекнал долу до самата стена, Том гледаше с мъка нагоре. Дориан можеше да е затворен зад всяко едно от тия прозорчета. Представи си самотата и страха на братчето си и душата му се препълни с болка и обич.

И изведнъж, почти без да си дава сметка какво прави, Том закръгли устни и изсвири първите тактове от „Испански жени“:

Довиждане и сбогом, испански хубавици, Довиждане и сбогом красавици испански. По заповед злощастна, отплаваме за Англия…

После притихна в очакване на отговор. Такъв не последва. След малко се изправи и отиде малко по-нататък край стената. Отново изсвири мелодията и зачака.

Погледът му долови някакво раздвижване. Преместена бе лампата зад едно от високо разположените прозорчета. Забеляза как се промени ъгъла на сянката. Сърцето му лудо заби и той се притисна към стената. Тъкмо се готвеше да свирне отново, когато между лампата и прозореца се появи тъмното очертание на една глава. Някой надничаше през процепа, но не можа да различи лицето му. И тогава един сладък, любим глас зашепна в нощта:

Ще викнем ний, ще литнем ний над океана див, Ще викнем ний, ще литнем ний над бурното море…

„Дори!“, понечи да извика с всичка сила Том, но разумът овреме го стисна за гърлото. Той приближи стената, напускайки закрилата на гората. Забеляза една усукана лиана да пълзи по кораловите блокчета на една ръка разстояние от осветения процеп, в който още се виждаше главата на Дориан. Хвана я и увисна на нея. Ръцете му трепереха от възбуда и напрежение, но лианата бе здраво захваната в стената и не поддаде. Свали пояса със сабята и го остави заедно с пистолета при корена на пълзящото растение.

Започна да се изкачва. Цялото му тяло и всеки негов мускул бяха набъбнали и заякнали в резултат от тежкия труд по корабния такелаж и сега се катереше с непринудената пъргавина на маймуна. Изравни се с процепа и проточи шия към него.

— Дори? — тихо прошепна Том.

Отговорът последва начаса:

— Том! Знаех си, че ще дойдеш. Знаех, че ще изпълниш обещанието си.

— Ш-шт, Дори! Не така високо! Можеш ли да се провреш през прозореца? — попита Том.

— Не, прикован съм с верига към стената.