Над всичко

— Мъдро говориш, дъще — поклати глава скръбно старецът. — Но не блести ли тя много силно, когато е близко… Май че не е за слабите човешки очи… Ето, съвсем е заслепила моя син… И не вижда вече той нито себе си, нито своето племе…

— Ти си прав — отвърна тихо девойката. — Дойдох при вас да събирам приказки, а ще събера скърби и огорчения… Аз ще се върна в моята страна, княже…

— Ина! — трепна Баян.

— Всеки в своето време, Баян… Така е било и винаги така ще бъде… Не може да има друг закон.

Това бяха последните думи на девойката. Тя се поклони леко на стария княз и пое към ловджийската хижа.

6

Баян я настигна и се изравни с нея. По лицето й обилно течаха сълзи.

— Ти си отиваш, Ина?

— Да, Баян…

— Но великият княз ни даде три дни.

— Страх ме е, Баян.

— От какво?

— От всичко… От моето бъдеще ме е страх… И от твоето настояще…

— Но князът обеща… Те повече нищо лошо няма да ни направят…

— И все пак ме е страх! — изрече отчаяно девойката. — Заради тебе, Баян… И не само заради тебе… Нали ти обясних… От едно яйце не се излюпва само едно пиле. Излюпват се хиляди… Ако ти загинеш, ще изчезне в бъдещето всичко, което произхожда от тебе… Ще се наруши целият световен ред…

Младежът спря. Нещо непонятно, нещо трескаво я парна в погледа му.

— Той и без това ще се наруши! — заяви младежът рязко. — Ще се наруши, ако си отидеш веднага…

— Какво искаш да кажеш? — попита Ина, поразена и от погледа му, и от думите му.

— Каквото казах! — все така рязко отвърна младежът. — Тоя меч може да погуби всеки живот… Даже и моя…

— Баяне, това е ужасно!

Ина го гледаше със затаен дъх и все още не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше произнесъл тия невероятни думи?… Откъде можеха да се родят в душата му?… Това съвсем не приличаше на всичко, което бе чела за древните векове… Човек да се убие за любовта си!… Тя все още го гледаше. Нещо безумно се бе затаило в дъното на неговите очи, нещо, което не съществуваше в нейния свят. Тя не го разбираше, но усещаше как властно прелива в сърцето й. Струваше й се, че нейното сърце няма да издържи, ще се разкъса на хиляди късове. Такова огромно и страшно чувство имаше у тоя древен човек.

Тя се обърна и тръгна безпомощно по пътеката. Не, нищо не беше вълчият капан с острите металически зъби. Тоя беше много по-жесток и безмилостен. Тя поразена разбра, че вече няма да се отскубне от него. А като че ли в тоя миг и не искаше.

Баян отново я настигна.

— Разбра ли, Ина?

— Разбрах — отвърна тя едва чуто. — Ще остана при тебе…

Тя не каза: „Ще остана при тебе три дни.“ И разбираше добре, че вече не владее себе си… Може би по-късно!… Може би като мине това необяснимо замайване, това непонятно чувство, което цялата я разтърсваше. По-късно, по-късно!… А сега да върви!…

И от тоя миг девойката заживя като в сън. И като че ли стана съвсем друга, непозната и непонятна дори на себе си. Ина покорно скубеше фазаните, които той носеше. Това не я ужасяваше, не хвърляше душата й в смут. Пеперудите вече не й приличаха на летящи цветя. Те си бяха просто обикновени пеперуди. Тя вече не усещаше себе си. Не знаеше дали е щастлива, или нещастна. Но не можеше в тия часове да си представи някакъв друг живот… Сега тя просто живееше, без да си дава сметка за нищо — като тревите и като дърветата.

Колко хубави бяха дните!… Колко хубави бяха нощите! Навън пееха щурци, неспокойно се търсеха в мрака. Луната светеше в малкия дървен прозорец, бялото петно на пода грееше като късче бяла човешка плът. И колко миризми!… Миришеше на гаснеща пепел в пещта, на билки, на кожи. Миришеше на мляко, на борови връхчета, на прегоряла мед. Тия миризми съвсем я замайваха, тя не можеше да заспи. Колко тясно й се струваше сега широкото ловджийско легло… Тя лежеше от-вита и гледаше малката бяла плът на пода. С каква неизмерима сила я привличаше… И сякаш след всеки миг ставаше все по-голяма и по-голяма. И нейната собствена малка и бледна плът в тия нощи бе гореща и неспокойна. Никога не бе имала толкова кръв, никога лака не бе шумяла в ушите й. Искаше й се да стане и да тръгне из топлата нощ — да върви през леса край малините, изпускащи топлината си, малините с алена кръв като нейната, с любов като нейната — тръпчива и сладка. Между черните дървета ще прелитат птици, събудени от лекия птичи сън — сън само от небе, облаци и мушици. Като звезди, паднали от небето, ще светят белите шапчици на гъбите. Светулчици ще я водят по глухите пътища, ще й показват тайните кътчета на сърцето й. И ще я зовят от дълбините на леса глухите призиви на елените.

На сутринта тя се събуди щастлива и решителна.

— Заведи ме на вира! — каза Ина. — На най-дълбокия и на най-синия вир. Искам да се окъпя…

Той седеше на брега и тя се къпеше пред очите му. Той гледаше с притаен дъх, не смееше да помръдне. Приличаше му в тоя миг на сините водни кончета с прозрачни крила, които се люлееха под клоните на върбите. Толкова бе лека и прозирна и в същото време бе толкова силна и истинска. Къпеше се щастлива като децата всред водните пръски и слънчевите отблясъци на слънцето. Смееше се щастливо и дръзко. Никога не се бе смяла така в живота си, никога така не бе ликувала…

Тя лежеше до него, облегнала бузата си на коравото му коляно. Пред погледа й се простираше топлата равнина, в дъното й синееха планините. Нищо по-неподвижно и по-вечно не бе виждала през живота си от тая гледка. Нищо не потрепваше в спокойното утро — ни лист, ни цветче. И въздухът бе неподвижен и плътен като изстиваща плазма. Времето бе спряло. И едва сега тя осъзна, че то никога не се бе движило и че се движеха всъщност само ге върху неговия спокоен и безстрастен екран. Това спокойствие и това чувство за вечност постепенно я завладя и измести от сърцето й всичко друго.

Най-сетне тя каза:

— Знаеш ли, Баян, нашите философи и мъдреци ужасно са сбъркали… Всъщност истината е много по-проста…

Той мълчеше.

— Твоите думи ме измъчват — изрече Баян най-сетне. — Тебе те разбирам, но никога не разбирам твоите думи…

— Не бива да те измъчват — отвърна тя. — Това, което ще ти кажа, е хубаво… Нашата съдба е запечатана завинаги във времето… И понеже то е вечно и неизменно, ние ще живеем в него винаги и всякога…

— На мене и днешният ден ми стига.

— Но и той ще бъде вечен — усмихна се тя. — Ето къде са се излъгали мъдреците, Баян… Понеже вече не могат да видят такава спокойна и топла равнина, те не могат да стигнат и до истината. Причината не пре-дизвиква следствие, Баян… Само по себе си това е абсурдно… Всъщност следствието се съдържа в причината… А това е велико… Или поне е достатъчно.

— За нас ли?

— Да, за нас! Но остави ме още малко да си помисля…

През нощта за пръв път заваля дъжд. Затропа с корави пръсти по покрива на хижата. Но Баян не стана да прибере кожите. Тоя дъжд би могъл да развали всички кожи по света, но той пак не би станал. Те лежаха и слушаха шума, който след всяка минута се усилваше все повече и повече. Скоро дъждът се превърна в истинска буря. Навън забучаха клоните на дърветата, блесна мълния и само миг след това мощно и страшно удари гръм. Ина потрепера и се сви до парещото му рамо. За пръв път в живота си тя слушаше шума на истински дъжд — неовладян, ненаправляван. Мълниите се усилиха, дъждът вече не потропваше, а шуртеше. И тоя древен и радостен шум сякаш изми и последните съмнения в душата й.