Над всичко

— Княже, вика те старият княз — каза той. — Заръча веднага да дойдеш при него.

— Добре — отвърна с достойнство младежът. — А сега си върви…

Някаква особена власт и сила имаше в гласа му, които накараха девойката да трепне. Хората в нейния свят никога не говореха така помежду си — говореха като равни с равни. Сега младият княз заповядваше. В очите на славянина пламна в миг някаква скрита враждебност, но веднага угасна. Той покорно се обърна и си отиде. Баян блъсна вратата зад гърба му. Когато отново се извърна към девойката, лицето му бе потъмняло.

— Какво значи това, Баян?

— Не знам… Но не е за хубаво…

— Защо?… Нали те вика баща ти?

Челото на Баян бе покрито с леки бръчки, каквито никога досега не беше виждала.

— Изпратил е човек с оръжие — каза той. А човек с оръжие се праща, когато има война…

Тя усети, че той нещо недоизказа.

— И какво още?

— И когато има предателство — добави той мрачно.

Тя веднага разбра — едното или другото означаваше раздяла. Устните й изведнъж побеляха. Тая страшна дума война — досега я бе чела само в книгите като най-кошмарния спомен от далечното минало.

— Защо война?… Кой може да воюва е вас?

— Ние постоянно воюваме — отвърна с горчивина младежът. — От юг нахлуват византийците, от север — войнствени племена… Трябва постоянно да браним земите си.

— Нима те нямат свои земи?… Или там им е тясно?

— Всичко е за плячката. Тя е винаги по-лесна от труда… Но не вярвам да е война, Ина… Иначе щяха да запалят огньовете…

— Значи предателство — разбра тя. — Заради мене ли?

Той не отвърна. Без да каже дума, отвори стария сандък и извади оттам кат нови дрехи. После разпали пещта и сложи да се топли вода. Ина мълчаливо го наблюдаваше. Някаква скрита тържественост личеше във всеки негов жест, във всяко негово действие. Сякаш внезапно се бе превърнал в някакъв друг човек — съвсем непознат и чужд. Когато водата се стопли — той я помоли да излезе. Ина разбираше — готвеше се за срещата със стария княз така, както не се бе готвил заради нея. И навярно искаше да се представи пред него в най-добрия си вид.

Точно така стана. Когато най-сетне излезе от хижата — Ина го погледна учудена. Изглеждаше много по-висок и по-хубав в новите дрехи, много по-строен. Син колан препасваше прилепналата до тялото дреха. И сега наистина приличаше на млад княз, съвсем приличаше.

— Ина, ти трябва да ме чакаш в хижата. И никъде да не излизаш.

Отново гласът му звучеше властно и силно като при разговора със славянина.

— Добре, Баян.

— Аз ще се върна скоро.

— Знам. Иначе биха ни взели и двамата.

— Само това не могат да сторят. Нищо не мотат да сторят, без да ме питат.

Той се поклони леко, но така изящно, че Ина се слиса. Никой не се кланяше в нейното време. Кланяха се само в класическите пиеси и в най-старите филми. Но тя бе готова да се закълне, че той го направи много по-добре от всички други, които досега бе виждала.

5

Къщата на стария княз не се отличаваше особено от другите къщи в селото. Бе по-просторна, разбира се, но със същия гредоред на тавана и със същите тежки мебели, само че украсени с дърворезба. Князът седеше на своя широк дървен стол край стената, също така изящно украсена от резбаря. Седеше на него само когато приемаше пратеници, когато раздаваше милост и правосъдие или когато се съветваше със старейшините. Беше висок, сух старец с малко вдлъбнати от старостта очи. Още от прага Баян забеляза, че бе наметнат със своята княжеска манта и препасан с червения свилен пояс — единствените белези на властта му. Това означаваше, че няма да разговаря с него като баща със син. И наистина старият княз го гледаше строго, видът му беше някак неузнаваемо чужд и студен.

— Сине, вярно ли е, че си прибрал у дома си византийка? — запита старият княз. — Вярно ли е, че си нарушил нашия най-свят закон?

— Не е вярно, велики княже — отвърна уверено и спокойно Баян. — Хорски приказки са това.

Старият княз се намръщи.

— Как хорски приказки, Баяне?… Мнозина са я виждали вече, скритом от тебе… И казват, че по дрехи и по образ приличала на византийка от най-голям род.

— Не е вярно — отново уверено отвърна Баян. — Как ще е византийка, като не знае нито една думичка ромейски.

Баян гледаше право в очите баща си. А старият княз много добре знаеше своя син, бе свикнал от дете да познава малките му лъжи. Не, тоя път Баян говореше истината.

— Ами тогава коя е?… От каква страна е дошла?

— Тя не е дошла при мен от никоя страна, велики княже… Тя е дошла при мен от времето.

Старият княз го погледна учудено, леко погали пожълтялата си брада.

— Несвързани думи приказваш, сине — изрече той с променен бащински глас. — От кое време е дошла тя при тебе?… Има само едно време — туй, в което живеем… Всичко друго е като сън…

— Тя е дошла от времето, което стои пред нас.

— Не може да бъде, сине, истинско туй, което още не се е случило. Как ще убиеш сърната, която още не се е родила… Нима е възможно?

Баян смутено мълчеше.

— Виждаш ли? — добави горчиво князът. — Тя те лъже, сине… И навярно не е обикновена жена… А преобразена вещица.

Начумереното лице на Баян внезапно се преобрази, озари го хубава, светла усмивка.

— Велики княже, всичко може Да бъде тя, но не и вещица… Та тя е прекрасна… Сърцето й е пълно с неземна доброта… Тя не ми разрешава дори врабче да убия… Нима такава жена може да бъде вещица?

— Сине, тя се преструва, за да те омагьоса…

Баян бавно поклати глава.

— Велики княже, ти си стар и мъдър. Отдавна познаваш доброто и злото в света… Кажи ми, видял ли си някога жива вещица?…

И на лицето на стария княз се появи слаба усмивка. Твърде стар бе, за да лъже и плаши сина си.

— Прав си, сине, нито съм видял вещица, нито ще видя… Вещиците са за бабите и за глупавите жени.

— Ами тогава?

— Ти ще ми кажеш… Аз от тебе чакам да чуя цялата истина, не от хората… И затуй съм те извикал…

— Аз ти казах, велики княже… Може би не съм я разбрал добре… Може би е дошла при нас от царството на Перун… За да донесе на хората милост и доброта. Такива са нейните думи и делата й… Тя сякаш е чужда на всичко земно…

— Не ще да е толкова чужда. Ако беше тъй, щеше да дойде между хората… А не да се скрие в твоята хижа. Това не е небесна работа, сине, това си е съвсем женска работа.

— Тя искаше да дойде тук — въздъхна Баян. — Но аз не я пуснах…

— Не знам — вдигна рамене старият княз. — Но каквато и да е девойката, която живее при тебе, тя ни е чужда… Никой друг няма жена от времето… Не можеш да имаш и ти… Ти си длъжен да бъдеш по-добър и по-скромен от другите… Защото някой ден можеш да станеш славянски княз…

Сърцето на младежа беше пълно с велик свян за думи, които могат да се кажат на баща и които не могат. И все пак той каза:

— Не мога да живея без нея, велики княже… Без нея животът ми няма да бъде живот… Моля те, вразуми глупавите, обуздай ги…

— Със сила?… Не може със сила. Баяне… Аз съм княз не да им заповядвам, а да ги уча… Истина ти казвам, голямо брожение има в селото… Казват, че си паднал в плен на вили и магьосници. Казват, че не си с ума си… Казват, че великият княз е длъжен да спаси всеки, който е изпаднал в беда… Сега кажи ми аз какво да направя?