Над всичко

— Ами аз?… Сам ли да се боря с глупостта, велики княже?…

— Ти си мьж, сине… Събери смелост, подчини се на племето. Някой ден ще го управляваш. Не може да управлява този, който не се е научил да се повинува на хората… Помисли си… Твой дълг е това.

— Велики княже, да ти я доведа да я видиш… Макар да е девойка, тя е по-мъдра от мъдреците… Виж я и сам прецени…

— Не, сине. Не ми я води…

— Защо?

— Не искам да омекне сърцето ми… Не искам умът ми да има два пътя… А ти помисли… Помисли и ела да ми кажеш… А аз през туй време ще се помъча да ги възпра…

— Добре, татко, ще си помисля…

Старецът се усмихна горчиво. Добре познаваше той сина си. Добре познаваше сърцето му. Нямаше да си помисли. Любовта бе слязла при него, може би наистина от страната на сенките, от царството на Перун. И нямаше да го остави, докато не паднеше кървава жертва… Но дано, дано тоя път не бъде синът му… Останал бе само един… Другите трима млади князе бяха загинали с меч в ръка… Но бяха останали докрай верни на своя народ.

А Баян?… Най-хубавият от четиримата, най-умният!… С най-бързата точна стрелба, с най-ясните очи…

Младият княз се поклони и излезе. Докато бе говорил със стария княз, навън се бе събрала доста голяма тълпа. Баян спря и се огледа. Бяха повечето жени, но имаше и млади мъже, негови връстници и приятели от детинство. Никой не го поздрави, никой не му кимна. Лицата им бяха враждебни и мрачни, сякаш виждаха пред себе си омразен чужденец, византийски наемник. Някаква особена ненавист личеше именно в погледа на девойките — тия същите, кротки като гълъбици девойки, които така плахо свеждаха очи пред всеки момък. Баян продължаваше да ги гледа — един по един — може би някой щеше да трепне, може би някой щеше да се усмихне.

Никой не трепна, никой не се усмихна.

Тогава се усмихна сам той, синът на стария княз. След това вдигна глава и се отдалечи — тънък и строен. Лицата им потъмняха още повече. От всичко най-много ги разгневи неговата последна усмивка. Нима искаше да каже, че е по-силен от тях и по-умен от тях? Имаше ли право предателят да се гордее със своето падение? Гняв кипеше в сърцата им, те едва не хукнаха след него да го настигнат.

Когато Баян се прибра, Ина го чакаше в хижата. Тя чу стъпките му и излезе да го посрещне. Младежът изглеждаше спокоен, но не радостен. Като я видя, той се усмихна, но и усмивката му беше малко тъжна.

— Не е война, нали? — запита бързо девойката.

— Не, Ина… Но може би война срещу нас…

Той й разказа доста подробно разговора си със стария княз. Ина го слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-печално.

— Баща ти е съвсем прав. И в нашето време е така… В нашето време никой не принадлежи на себе си, никой не гони своето собствено щастие… Твоят народ винаги трябва да стои над тебе, Баян.

Но тя усещаше, че думите й не достигат нито до сърцето му, нито до ума му.

— Но какво преча аз на другите? — запита Баян нетърпеливо. — Нима съм по-лош от тях?… И ако те са слепи и не виждат, аз ли съм виновен, че съм видял малко повече от тях?…

Ина мълчеше, не знаеше какво да му отговори.

— Човек трябва винаги да се жертвува за другите — каза тя тихо. — Независимо дали са по-добри, или по-лоши от него…

— Да се жертвувам заради човешката глупост? Каква магьосница си ти и каква византийка?… Те трябва да станат като теб, а не аз като тях…

Тя мълчеше. И все по-трудно й ставаше да отговаря.

— Не казвам, че трябва да бъдеш като тях… Ти и без това си много повече… Но не трябва да се делиш от тях… А да им помагаш…

— А ти защо се делиш? Защо не отидеш да живееш с тях?… И да им помогнеш да станат и те като тебе?

— Аз ти обясних, Баян… Има един велик закон, който пречи.

— А ако нямаше такъв закон, би ли останала?

— Да — кимна тя, — бих останала… Такъв е законът на нашето време… Щастието за нас е да работим и да творим за другите. Но тоя закон е по-малък от великия закон.

— Тогава великият закон е против хората.

Тя клатеше печално глава.

— Не, Баян, не е против хората… Ако не беше тоя закон, човешкият живот би станал безсмислен.

— Защо безсмислен?

— Много е просто да се разбере и все пак е безкрайно трудно. Аз ти казах, че ние произхождаме от вас, както птицата произхожда от яйцето. Но ние нищо нямаше да представляваме, ако вашият път не беше труден и мъчителен… Така се е родила човешката душа и така е укрепнала — в борба и труд… Без вашия път ние щяхме да бъдем просто бездушни машини.

Разговорът постепенно угасна. Той не я разбираше. А Ина едва сега започна да съзнава, че в себе си той е напълно прав. Та кой от неговото време би могъл да извърви тоя безумно кратък и жесток път, ако не виждаше пред себе си своето щастие?

И вечерта, както винаги, двамата седяха пред хижата, уморени от мислите, с тъжни сърца.

— Баяне, искам тая нощ да ми разкажеш всички приказки, които знаеш. Може да не спим цяла нощ, но искам да ги разкажеш.

— Защо толкова бързаш, Ина… Твоето време ли те вика?

— Не зная, Баян, страх ме е.

— От какво те е страх?… Нали аз съм при тебе?

— Има сили, по-големи от нас… Разказвай, Баян много те моля…

Баян тъжно мълчеше.

— Не знам дали ще мога — отвърна той най-сетне.

И като въздъхна, започна с горчив глас:

— „Имало едно време един дядо и една баба“…

Синя древна нощ се стелеше над тях, едри и страшни трептяха звездите по небето.

Тя сънува цяла нощ старите приказки — зверовете говореха, орлите слизаха през кладенците в подземното царство. А сред зверовете и сред магьосниците бродеше млад княз с тъжни очи и син пояс. Самовили го зовяха от дълбините на тъмните вирове, змейове го преследваха. Но младият княз сякаш нищо не виждаше, безутешно бродеше из тъмните галилейски гори.

— Баян, искам днеска да бъдем весели! — каза тя на сутринта.

Баян се усмихна.

— Когато славяните искат да се веселят, пият вино и медовина. Искаш ли да опиташ?

— Не, не искам. А ти искаш ли да се надбягваме?

— Да се надбягваме?

— Да, просто да се надбягваме.

Той се усмихна снизходително. И след това безкрайно се смая, когато тя първа стигна до стария дъб. Гледаше я и не вярваше на очите си. Наистина всичко приличаше на приказката, дето таралежът се уловил за опашката на лисицата. И при това девойката не се задъхваше тежко като него.