Натюрморт с гарвани

Съсредоточи се върху въжето.

Търкаше, подхлъзваше се, отново се поряза и, ридаейки силно, продължи да търка, да натиска все по-силно и по-силно. Вече съвсем не чувстваше пръстите си, ала това само я караше да търка по-силно.

Но дори да се освободеше, какво щеше да прави без светлина? Нямаше нито кибрит, нито запалка. А и да разполагаше със светлина, той я бе отнесъл толкова навътре в пещерите, че тя се питаше дали изобщо би могла да намери изхода.

Стенейки, тя отново и отново притискаше въжето към острия ръб. Колкото и да бе странно, самата безнадеждност на положението вливаше нови сили в крайниците й.

Изведнъж ръцете й се освободиха.

Тя се отпусна назад задъхана, опитваше се да поеме въздух. Болката я връхлетя с хиляди иглички, забити в дланите й пръстите й. Усети как кръвта вече по-свободно се лееше по кожата й.

Опита се да размърда пръстите си, но безуспешно. Изстена и се обърна на хълбок, след което лекичко заразтърква дланите си. Опита се отново да помръдне пръсти и този път имаше известна реакция. Животът се завръщаше в тях.

Бавно и болезнено се изправи до седнало положение. Опипа краката си и намери въжетата около глезените си. Бяха завързани по най-невероятен начин — въжето се усукваше на няколко пъти около тях, завързано с половин дузина груби, но здрави възли. Опита се да ги развърже, задъха се болезнено и ги пусна. Може би щеше да успее да ги среже на острата скала, която бе използвала за ръцете. Потърси я…

Но някакъв шум я прекъсна. Спря, обзета отново от страха.

Той се връщаше.

Чуваше сумтящите плашещи звуци, които отекваха в стените на пещерата — не идваха отдалеч. Онзи сякаш носеше нещо. Нещо тежко.

У-уф!

Тя бързо скри ръце зад гърба си, легна на студения под и не помръдна. Макар да бе тъмно като в рог, не искаше да рискува той да види, че се е развързала.

Тътренето на крака се чуваше по-наблизо. В мрака изведнъж нахлуха нови дразнещи миризми: на кръв, на жлъчка, на повръщано.

Лежеше абсолютно неподвижна. Беше толкова тъмно, а и той може би бе забравил за нея.

Чу се шум от влачене, нещо издрънча — може би ключове. А после нещо тежко се стовари върху пода на пещерата току до нея. Вонята изведнъж стана още по-силна.

Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й.

А после тойзапочна отново да си тананика и да си говори сам. Чу се подрънкване на метал, дращенето на кибритена клечка и изведнъж — светлина — едва забележима, слаба, но въпреки това — светлина. В един миг Кори забрави за всичко — за болката, за отчаяното си положение — усещаше само как душата й се бе устремила към слабата, жълтеникава светлинка. Изглежда се процеждаше между пукнатините на странен на вид фенер — много стар, с плъзгащи се стени от ръждясал метал. Светлината бе поставена така, че тойда остане в сянка — тъмен, движещ се силует, сив на фона на черното. Изчезна зад един ъгъл, правеше нещо в някаква ниша, тананикаше си и си говореше.

Значи в крайна сметка и той се нуждаеше от светлина — макар и съвсем слаба.

Но щом можеше да свърши толкова много в пълна тъмнина — да я докара тук, да я завърже — за каква ли работа му трябваше светлината?

Кори не искаше да следва този ход на мисли. Лесно беше да го стори: инстинктивното облекчение от светлината я накара да се чувства ленива, отпусната. Част от нея искаше да се откаже, да се предаде. Огледа се. Колкото и да бе слаба светлината, тя се отразяваше сякаш от милиони кристални точици, идваше сякаш отвсякъде или от никъде.

Зачака, неподвижна, очите й да свикнат с полумрака.

Намираше се в малка пещера. Стените й бяха покрити с перести бели кристали, които блещукаха на слабата светлина на фенера, от тавана висяха безброй сталактити. От всеки се спускаше по някакъв странен орнамент от дърво или кост, завързани с връв. Погледът й ги обикаля дълго, без да може да ги разбере. Накрая се спусна бавно по стените и стигна до пода.

До нея лежеше труп.

Сподави вика си. Отново я обля вълна на ужас и страх. Как можа самото облекчение от факта, че вижда, че тъмнината не е пълна, да й позволи да забрави, дори за миг, че…?

Затвори очи. Ала появилият се отново мрак бе още по-лош. Тя трябвашеда узнае.

Лицето бе толкова окървавено, че отначало не можа да го разпознае. Но постепенно чертите му започнаха сами да изплуват. Беше размазаното лице на Тад Франклин, което я гледаше със зяпнала уста.

Тя извърна рязко глава; чу се как изпищява, после още веднъж.

Последва сумтене и сега вече говидя за първи път: появи се иззад ъгъла и пое към нея; в едната си ръка държеше дълъг окървавен нож, а в другата — нещо мокро и червено.

Той се усмихваше и си напяваше.

Писъкът й заседна в неволно свилото се гърло.

Това лице…!

Петдесет и четвърта глава

Хейзън стоеше пред скупчилите се полицаи. Онова, което трябваше да им каже, нямаше да отнеме много време: бяха силен екип и имаха добър план. А Макфелти нямаше никакви шансове.

Съществуваше обаче един проблем. Тад още не се бе върнал от кланицата, а радиовръзките бяха прекъснати. Хейзън би предпочел да му възложи офиса, преди да тръгне, ала не можеше повече да чака. Медисин Крийк бе добре подготвен, правилно залегнал: Тад определено се бе погрижил вече за това. Часът беше вече десет без десет. Не искаше Макфелти да се измъкне под прикритието на бурята. Трябваше да вървят. Тад знаеше какво да прави.

— Къде са кучетата? — попита.

Отговори Ханк Ларсен:

— Ще ги докарат направо при дома на Краус. Ще ни чакат там.

— Надявам се този път да са ни пратили наистина добри кучета. Поиска ли от онази специална порода, която обучават в Додж, онези испански кучета, как се казваха?

— Преса канариос — отвърна Ларсен. — Да, направих го. Казаха, че обучението им още не било приключило, но аз настоях.

— Добре. Писна ми да си играем с домашни палета. Кой е водачът им?

— Същият като последния път. Лефти Уийкс. Той е най-добрият водач.

Хейзън се намръщи, извади цигара, запали я.

След това изгледа групата.

— Всички знаете правилата, затова ще бъда кратък. Кучетата влизат първи, след това водачът — Лефти, — след това аз и Раскович — той посочи с цигарата си към шефа по сигурността на КЩУ.

Раскович кимна, стисна челюсти, осъзнал сериозността на положението.

— Раскович, знаеш ли да си служиш с 12-калиброва пушка?

— Да, сър.

— Тогава ще ти зачисля една. Зад нас, като подкрепящ екип ще са Коул, Браст и шериф Ларсен. — Той кимна към двама щатски рейнджъри в пълно бойно снаряжение и с облекла на командоси — черни панталони над високи специални обувки, черни противокуршумни жилетки. Никакви бой скаутски шапчици — този път работата щеше да е сериозна. След това се обърна към Ларсен: — Съгласен ли си, Ханк?

Шерифът на Дийпър кимна.

Хейзън знаеше колко важно бе да играе и политическата игра, да държи Ханк в примката си, да го накара да участва в екипа. Ханк определено не се радваше на това, но нямаше какво да направи: това бе теренът на Хейзън и докато операцията не завърши и не бъдат възстановени външните комуникации, шоуто бе изцяло негово. В крайна сметка Хейзън ще направи така, че Ларсен да изглежда добре в очите на обществеността. Всички щяха да разделят лаврите — Раскович също, и нямаше да има удари под кръста, когато работата опре до съдебен процес.