Натюрморт с гарвани

— Правилата са прости. Всички сте въоръжени с пушки за борба с безредици, но не ги използвайте, освен ако животът ви не е пряко заплашен.Това ясно ли е, кристално ясно?

Всички закимаха.

— Ще заловим нашия човек жив и невредим.Ще влезем тихо и кротко, ще го обезоръжим и ще го изведем с белезници и окови, но с меки ръкавици. Той е нашият свидетел звезда. Ако се паникьоса и започне да стреля, спретеи оставете кучетата да се погрижат за него. А кучета като тези могат да понесат някой и друг куршум и пак да продължат да работят.

Мълчание, кимания.

— Ако някой си мисли да се прави на герой, забравете. Лично ще ви арестувам. Ще действаме заедно.

Хейзън изгледа свирепо всички до един. Най-много го безпокоеше Раскович, но дотук той се държеше хладнокръвно. Струваше си да рискува с него. По дяволите, той бе готов Раскович да обере цялата слава, стига опитното поле да бъде дадено на Медисин Крийк.

— Шърт и Уилямс, вие двамата ще вардите входа на пещерата. Искам да разполагате с достатъчно терен за действие, което означава да не се криете във входа, където можете да бъдете изненадани. Ако подгоним Макфелти и той се опита да избяга, трябва да сте готови да го арестувате. Райнбек, ти ще влезеш в дома на Краус, ще предявиш заповедта и ще пиеш чай с Уинифред. Бъди готов да подкрепиш Шърт и Уилямс, ако се наложи.

Лицето на Райнбек остана напълно неподвижно, само челюстта му леко потрепна.

— Знам, Райнбек, че това е трудна задача, но старата дама сигурно ще бъде разстроена. Не искаме никакви инфаркти, ясно?

Райнбек кимна.

— Помнете, че след като влезем вътре, нямаме никакви комуникации с външния свят. И ако се разделим, няма да имаме връзка и помежду си. Тъй че трябва да бъдем заедно. Разбрахте ли?

Огледа се. Бяха разбрали.

— Добре, Коул ще ни разкаже за тези очила за нощно виждане.

Коул пристъпи напред. Беше самият „Мистър полицай“ — висок, мускулест, с къса подстрижка, безизразно лице. Странно как щатските полицаи никога не надебеляваха. Може би при тях това бе правило. Носеше сив шлем с голям апарат за нощно виждане, прикрепен към него.

— В пещерата — започна той, — изобщо няма светлина. Никаква. Поради тази причина обичайните очила за нощно виждане няма да работят. Затова сме съоръжени с инфрачервена апаратура. Инфрачервената светлина действа като тази на фенерче. Ето я крушката тук, отпред на шлема. Тук е ключето. Трябва да бъде включено, досущ като на обикновено фенерче. С просто око не можете да видите светлината, но когато сложите тези очила, ще видите червеникаво осветление. Ако инфрачервената лампа изгасне, няма да виждате нищо през очилата. Разбрахте ли?

Всички закимаха.

— Целта на тези очила е да не се превръщаме в мишени с фенерчета. Той не може да ни види. Няма да включваме светлините на шлема, ще влезем безшумно и той няма да знае колко сме.

— Има ли карта на пещерата? — попита Раскович.

— Добър въпрос — отвърна Хейзън. — Не, няма. През по-голямата част от нея са прокарани дървени пътеки. Има още няколко помещения отзад — две или три най-много. В едно от тях се намира старата спиртоварна инсталация и навярно ще открием нашият човек там. Тук не става дума за Карлсбадските пещери. Просто бъдете здравомислещи, стойте близо един до друг и всичко ще бъде наред.

Шефът по сигурността кимна.

Хейзън отиде до шкафа с оръжията, извади пушка, „счупи“ я на две, зареди я, затвори я с едно движение на китката и я подаде на Раскович.

— Всички проверихте ли оръжието си?

В отговор се чу всеобщо размърдване и тихи потвърждения. Хейзън прегледа за последно колана си в обратна на часовниковата стрелка посока: допълнителни пачки, палка, белезници, спрей с черен пипер, личен пистолет. Пое дълбоко въздух и закопча противокуршумната жилетка здраво под брадата си.

В този миг светлините в офиса примигнаха, светнаха по-силно и угаснаха. Чу се хор от оплаквания и ругатни.

Хейзън погледна през прозореца. По главното шосе не се виждаха светлини, всъщност — не се виждаха никъде. Електричеството бе спряло в целия Медисин Крийк. Нищо учудващо всъщност.

— Това изобщо не променя нещата — каза той. — Да вървим.

Отвори вратата и всички излязоха в ревящата нощ.

Петдесет и пета глава

Щом навлезе в Медисин Крийк, специален агент Пендъргаст намали скоростта на големия ролс, след това извади клетъчния телефон от джоба си и се опита отново да позвъни на Кори Суонсън.

Единственият отговор бе постоянното пиукане, нямаше го вече дори предварително направеният запис. Релейните станции бяха излезли от строя.

Прибра телефона. Полицейската радиовръзка също бе прекъсната, а светлините на града — угаснали. На практика Медисин Крийк бе откъснат от външния свят.

Подкара по „Мейн стрийт“. Дърветата се огъваха като побеснели под поривите на свирепия вятър. Дъждовни завеси метяха улиците, формираха кални водовъртежи в каналите, които допреди няколко часа бяха задръстени с прах. Градът бе здраво затворен със спуснати жалузи и капаци. Единствено около шерифския офис се забелязваше някакъв живот. Пред него бяха паркирани няколко автомобила на щатската полиция, полицаи щъкаха отвън, товареха екипировка в микробус на щатската полиция и се качваха в патрулките. Изглежда започваше някаква операция — това не бе обичайният екип по време на буря.

Той продължи пътя си и зави към портите на „Уиндъм парк естейтс“. Прозорците на мобилните къщи бяха здраво подлепени, а върху много от покривите бяха поставени тежки камъни. Навсякъде бе тъмно, само от време на време в прозорците проблясваше светлинка от свещ или от фенерче. Вятърът вилнееше из неасфалтираните алеи, люлееше караваните, вдигаше камъчета от земята и ги мяташе към алуминиевите им стени. В близката градинка една детска люлка се мяташе като полудяла, задвижвана сякаш от вманиачени призраци.

Пендъргаст спря на алеята на Кори. Колата й я нямаше. Излезе от ролса, бързо притича до вратата и почука.

Никакъв отговор. Караваната бе тъмна.

Почука отново, този път — по-силно.

Вътре се чу тъп звук, видя се движението на лъч на фенерче. Един глас извика:

— Кори? Ти ли си? Загази го яко, млада госпожице.

Пендъргаст бутна вратата; тя се открехна с няколко сантиметра, но бе спряна от верига.

— Кори! — изписка гласът. Появи се лицето на жена.

— ФБР — каза Пендъргаст и показа значката си.

Жената се взря в него изпод тежките си клепачи. Наполовина изпушена цигара висеше от изпоцапаните й с руж устни. Тя мушна фенерчето в процепа и светна право в очите му.

— Търся госпожица Суонсън — рече Пендъргаст.

Съсипаното лице продължи да го гледа, докато от процепа излетя облак дим.

— Няма я — отвърна жената.

— Аз съм специален агент Пендъргаст.

— Знам кой си — рече жената. — Ти си онзи плужек от ФБР, който се нуждаел от помощничка. —Избълва още дим. — Мен не можеш ме преметна, няма да ме излъжеш. Дори да знам къде е Кори, пак нямаше да ти кажа. Помощничка… Да бе, как не.