Натюрморт с гарвани

Хейзън зяпна.

— Уф! — Коул се претърколи в седнало положение, уловил се за слабините. — Онова копеле ме цапардоса в топките.

— Господи — прошепна Хейзън и освети наоколо с фенерчето си. Ала Пендъргаст го нямаше. След малко се чу изръмжаването на мощен двигател, шумът на бързо преминаващи чакъла гуми.

Коул се изправи със зачервено лице и се заотупва.

— Ще го обвиним в съпротива при арест и в нападение на полицейски служител.

— Забрави, Коул. Чака ни по-голяма риба за улавяне. Да си свършим сега работата тук, а с другото ще се занимаваме утре.

— Това копеле — промърмори отново Коул.

Хейзън го плесна по гърба и се ухили.

— Следващия път, когато извършваш арест, не изпускай из очи нарушителя.

Някъде далеч шумно се затръшна врата, а Хейзън чу писклив глас, който вятърът ту издигаше, ту заглушаваше. Миг по-късно видя пребледнялата Уинифред Краус, която тичаше по пътечката откъм старата къща. Жестоките пориви на вятъра развяваха бялата й нощница и на Хейзън му заприлича на летящ в нощта призрак. Райнбек я следваше по петите и протестираше шумно.

— Какво правите? — пищеше възрастната жена. Косата й бе разрошена от дъжда и по лицето й се стичаха капчици. — Какво е това? Какво търсите в имота ми?

Хейзън се обърна към Райнбек:

— За Бога, нали трябваше да…

— Опитах се да й обясня, шерифе. Но тя изпадна в истерия.

Уинифред оглеждаше струпалите се наоколо рейнджъри и въртеше като обезумяла очи.

— Шериф Хейзън! Настоявам за обяснение!

— Рейнбек, изведи я от…

— Това е уважаванатуристическа атракция!

Хейзън въздъхна дълбоко и се обърна към нея.

— Виж какво, Уинифред, ние смятаме, че убиецът се е скрил в твоята пещера.

— Невъзможно е! — извика жената. — Аз я проверявам два пъти седмично!

— Дошли сме да го изкараме оттам. Искам да се прибереш тихо и кротко у дома заедно с полицай Райнбек. Той ще се погрижи за теб…

— Нямада го направя. Да не сте посмелида влизате в моята пещера! Нямате никакво право. Там няма никакъв убиец!

— Съжалявам, госпожице Краус. Имаме заповед. Райнбек?

— Вече й показах заповедта, шерифе…

— Покажи й я отново и я разкарай веднага от тук.

— Но тя не иска да слуша…

— Вдигай я и я носи, ако трябва. Не виждаш ли, че губим време?

— Да, сър. Съжалявам, госпожо…

— Да не си ме докоснал!

Обърна се и пристъпи към Хейзън, стиснала здраво юмруци.

— Махай се от имота ми! Винаги си бил грубиян! Разкарай се от тук!

Той я улови за китките, а тя се затърчи и го заплю. Хейзън бе удивен от силата и яростта на старата дама.

— Госпожице Краус — започна отново той, опитвайки се да прояви търпение, а гласът му да прозвучи успокояващо. — Успокойте се, моля ви. Това е важна задача на правоохранителните органи.

— Разкарайте се от земята ми!

Хейзън, който с мъка я удържаше, почувства силен ритник по пищяла. Останалите ги бяха наобиколили и се държаха срамежливо като странични наблюдатели.

— Какво ще кажете да ми помогнете малко, а? — изрева Хейзън.

Рейнбек я сграбчи през кръста, а Коул приближи и успя да улови една от размаханите й ръце.

— Спокойно — рече Хейзън. — Спокойно. Тя все пак е само една възрастна дама.

Писъците й станаха истерични. Тримата мъже я обездвижиха за миг, въпреки че тя не преставаше да се бори. С помощта на Коул Райнбек я вдигна от земята.

— Дяволи! — пищеше Уинифред и риташе с крака. — Нямате никакво право!

Писъците й стихнаха, когато Райнбек изчезна в бурята, понесъл своя гърчещ се товар.

— Господи, какво й става? — попита задъханият Коул.

Хейзън изтупа панталоните си.

— Винаги е била смахната стара кучка, но никога не съм очаквал подобнонещо. — Той се плесна за последен път. Беше го ритнала доста силно в крака и още го болеше. Изправи се.

— Хайде да влизаме, преди да е дошъл още някой, който да развали празненството ни. — Обърна се към Шърт и Уилямс.

— Ако онзи кучи син Пендъргаст се върне, ви упълномощавам да използвате всички средства, за да му попречите да влезе в пещерата.

— Тъй вярно, сър.

Поведени от Хейзън, останалите се спуснаха по вкопаните в пръстта стъпала. Със слизането им шумът на бурята намаля, сякаш се бе отдалечила. Отвориха незаключената врата, включиха инфрачервените си лампи и очилата за нощно виждане и започнаха да слизат по стъпалата. След малко тишината стана пълна, нарушавана само от капеща вода. Навлизаха в напълно различен свят.

Петдесет и седма глава

Ролсът стържеше с дъното си и подскачаше по черния път, фаровете едва успяваха да пробият виещия мрак, по метала барабанеше градушка. Когато колата повече не можеше да продължи, Пендъргаст я спря, изгаси двигателя, мушна навитата на руло карта в джоба на сакото си и излезе навън, в бурята.

Тук, на най-високата точка в окръг Край, мезоциклонът бе достигнал най-високия си интензитет. Земята приличаше на бойно поле, изпъстрено с отломки, разпилени от унищожителния вятър: клони, останки от растения, буци пръст, вдигнати от ниви на мили разстояние. Все още невидимите дървета, обграждащи Могилите, скърцаха и жалостиво виеха, листата и клоните им се блъскаха и издаваха толкова силен шум, колкото прибоя върху крайбрежните скали. Светът на призраците бе сведен до шум и ярост.

Пендъргаст изви глава настрани и приведен срещу вятъра пое по пътеката към Могилите. С приближаването му ревът на бурята се засили, от време на време го прекъсваше оглушителното пращене на чупещо се дърво и трясъкът на паднал на земята клон.

След като навлезе в относителния заслон на дърветата, Пендъргаст можеше да вижда по-добре. Дъждът и вятърът действаха заедно, засипваха всичко с камъчета и тежки пердашещи капки. Големите канадски тополи стенеха и скърцаха. Пендъргаст знаеше, че голямата опасност сега не идваше от дъжда и градушката, а от възможността да се появят смерчове — те можеха да се формират по всяко време по фланговете на фронта.

Ала нямаше време за предпазливост. Не така си бе представял времето и начина, по който да се възправи срещу убиеца. Ала вече нямаше друг избор.

Включи фенерчето си и го насочи в мрака отвъд дърветата. В същия миг се чу ужасяващ раздиращ звук; той отскочи встрани в мига, в който гигантска топола се стовари в мрака с трясък, който разтърси земята и изпрати във въздуха истинска вихрушка от листа, строшени клони и влажна пръст.

Пендъргаст излезе изпод дърветата и отново попадна в пастта на бурята. Движеше се напред с максималната възможна бързина, привел глава. Достигна основата на първата могила. Загърбил вятъра, той освети внимателно хълбоците й, за да установи отправна точка. След това — в пълния мрак на нощта, насред воя на бурята — той се изправи, скръсти ръце на гърдите и спря. Шумът и сензорните му възприятия избледняха в съзнанието му, докато от мраморната зала в готическата сграда на паметта си, той извика изображението на Воините призраци. Веднъж, дважди, трижди проиграва реконструираната в пресичането на паметта последователност — къде се бяха появили за пръв път от праха, къде бяха изчезнали после — като внимателно налагаше този модел върху същинския ландшафт, който го заобикаляше.