Неизбежно правосъдие

Мълчаха неловко по пътя дотук. Глицки се сърдеше на себе си за проявената според самия него слабост. И противно на логиката — на Лорета също, защото го подкани да си излее чувствата. Щом видя къде живее тя, неволно му се натрапи сравнението с неговата претъпкана половина от къща и гневът му се разгоря още малко.

Съзнаваше, че заради изтощението и неприсъщия емоционален изблик, душевната му нагласа в момента криеше опасности. Трябваше просто да излезе, да й отвори вратата, да й помогне да излезе от колата и да се сбогува. Но не направи това. Искаше нещо да си изясни. Бе чакал предостатъчно.

— Е, значи се омъжи за най-подходящия човек?

Тя го стрелна с поглед от другата седалка.

— Искаш да ти разкажа за Дейн ли? — Глицки не си вярваше дотолкова, че да отвори уста. — Знам, че тогава не ме разбра. Не съм сигурна дали и аз се разбирах.

Думите се отприщиха.

— Какво толкова имаше да разбирам? Избра си него и край. Ако не беше направила това, аз пък нямаше да срещна Фло, значи всичко свърши добре. Беше отдавна, сега тази история никого не засяга.

— Не е вярно, Ейб. Според мен ни засяга.

Неочаквано той плесна с длани по волана.

— Божичко, _той_ на колко беше тогава, на четирийсет и пет? И с какво успя да те?… Ей това никога не проумях.

Тя кимна, за да покаже, че схваща смисъла на въпроса. Тук се криеше разковничето. Нейният глас също стана безизразен, както Ейб говореше за жена си.

— Той имаше _пари_. Имаше място сред хората, власт. И ми беше _в ръцете_. Нямаше тепърва да се блъска в стени, като нас тогава. Нямаше нужда от надежди. Всичко беше постигнал. И аз можех да стана част от това. Той _искаше_ да бъда част от това.

— Лорета, тогава _всеки_ те искаше. Може и още да е така. Според теб, защо те избраха? Хората ги влече към теб, дори отдалече. Сама каза, че просто си такава. Само че, тогава си въобразявах, че ти и аз…

Пак млъкна и тишината в колата се проточи.

— Обичах те, Ейб, наистина.

Стисна волана, сякаш да се задържи за него.

— И ме заряза. Не си направи труда и едно „довиждане“ да кажеш.

Вярно беше. Тя отбягваше спомена вече двайсет и пет годили.

— Аз… не можех да реша. _Попитах те_, не помниш ли?

— Какво си ме попитала?

— Дали си готов, дали би се обвързал…

— И аз ти отговорих, че имам нужда от малко време, не съм казвал „не“. По дяволите, бях на двайсет години, току-що излюпил се от училище. Не заради теб се колебаех, а изобщо. Женитба? О, може би, но след няколко месеца. Щях да се…

— Но аз нямах няколко месеца — лицето й се навъси. — Дейн беше готов _веднага_. Не разбираш ли? Помоли ме да реша и ако почнех да протакам, щеше да ме _остави_.

— Можеше да решиш, че не искаш.

— Не, не и ако нямах теб. Не и ако не беше готов за мен. Как да се откажа от онова, което Дейн имаше, ако щях да загубя и теб?

— Но бихме могли…

— „Бихме могли“ не ми стигаше. Дейн ми беше шансът в живота и си внуших, че не бива да го изпусна. Предлагаше ми всичко, за което щях да се бъхтя тепърва, дълги години. Съжалявам, ако ти изглежда твърде пресметливо, но нима не трябваше да бъда точно такава?

— А обичаше ли го?

— Мисля, че след време го обикнах…

Глицки още по-яростно халоса волана.

— А _тогава_ обичаше ли го, дявол го взел? И двамата ли ни пързаляше?…

— Да ви пързалям ли?…

— Лорета, знаеш за какво те питам. Спеше и с мен, и с него, така ли?

— Не, Ейб. Никога не съм го правила. Разделихме се с теб, преди да… О, Господи, _това_ ли си мислеше през цялото време?

— Е, нямаше значение, важното беше, че ме напусна.

Но се чудеше дали е напълно откровен. И честен?

— Вярно. Не знам правилно ли постъпих. Бях млада. Просто ми се струваше, че нямах избор.

— Имаше и го направи. Не можеш да избираш, ако нямаш избор.

Стига, Ейб, сгълча се мислено. Много си самодоволен.

— Нито бях толкова печена, нито мъдра, за да ми е ясно това — каза тя. — Виждаше ми се, че каквото и да направя, ще е за добро, а Дейн ми даде възможност да съм сигурна.

— И беше за добро?

Тя не отговори, само се взираше в него. Горчивина, гняв. Какво ги предизвикваше? Тя ли беше виновна за всичко? Можеше ли да избегне страданието?

Той я погледна и разгада въпроса, изписан на лицето й. Лорета кимна.

— Да, беше за добро, но имаше цена. И аз си платих.

Хвана ръката му, стисна я силно и я отпусна в скута си.

После се заприказваха за Илейн. Двайсет и пет минути. Времето припираше. Ръката му остана в скута й. Студът ги вкочаняваше до кости. Неусетно заговориха за Кевин Ший, за плана на Лорета как да умиротвори града.

Глицки усилено се убеждаваше, че трябва да сподели някои от съмненията си, не толкова за вината на Ший, колкото за процесуалната издържаност на цялото дело. Искаше да натърти, че почне ли човек да върти игрички с това, съсипва самата идея за правосъдие, в което влагаше цялата си страст и сили. Докрай.

Но не беше наивник и не се залъгваше — и двамата бяха прекалено уморени за тежко философстване. Нарочно или неволно, разумно или глупаво, нещо ставаше с тях. Тя го попита дали ще влезе да пийне нещо, преди да си тръгне. Глицки помирисваше алкохол пет-шест пъти в годината, но се възползва от повода. Внушаваше си, че ще поговорят още малко за Кевин Ший, за работата.

Бяха в стая, чиито стени не се виждаха зад рафтовете с книги. Глицки седеше в червено кожено кресло, опрял устойчиво крака в азиатски килим. До камината, Лорета сипваше кехлибарена течност в тумбести чаши.

— Като поканиш някой на чашка, най-малкото трябва да му поднесеш тази чашка.

Тя бе свалила жакета на костюма си. Блузата й беше от тъмновиолетова коприна. Глицки окачи коженото си яке още в коридора, до входната врата.

И сега седеше омагьосан от сцената, докато Лорета се навеждаше да поднесе запалена клечка към газовата горелка зад изкуствените цепеници в камината, а силуетът й се очерта през тънкия плат. Някакъв спомен оживя в него. Трябваше на секундата да си вдигне задника и да изчезне оттук.