Неизбежно правосъдие

Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?

Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване — тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?

Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.

34.

Илейн, дъщерята на сенаторката Уейджър, най-сетне успя да поспи — дълбоко и до насита, събуди се малко след зазоряване. През прозореца на хола под натежалите облаци димът съвсем не беше толкова гъст като предния ден. За миг си позволи да се настрои оптимистично — може би настъпва обрат към по-добро и след време раните на града ще заздравеят.

После отвори вестника…

Сега седеше на паркета, по прекомерно широка мъжка тениска, каквито използваше вместо нощница. Помнеше, че опита да се опре на стената, но се отказа, просто трябваше да седне. Сигурно бе загубила всякаква власт над себе си — напипа мокрия под, осъзна, че си смуче показалеца. Колко ли време е минало?

В стомаха й къкреше, отново се помъчи да стане. Пътят до банята й се виждаше почти безкраен.

Не й се вярваше, че никой не я бе потърсил. Но си спомни, че изключи телефона, заедно със записващото устройство. Има моменти, когато човек е длъжен да се наспи.

И чу записания глас на Крис Лок.

— Ох, Божичко! — изстена тя, превита от нов напън за повръщане.

Обадил се е, преди… преди…

Пръстите й се вкопчиха в корема, разтриваха полека стегнатия възел, тя слушаше като хипнотизирана думите, гласа, който чуваше за последен път.

Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?

После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.

Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със съобщение, бързаше да се включи в новите размествания в службата. Тя пренави част от дърдоренето му, после пак го пусна, без да слуша, гледаше изцъклено в нищото.

Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.

Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било — да се обади пак.

Край бордюра пред Палатата винаги имаше плътна колона черно-бели полицейски коли, но днес те заемаха четири от петте платна на Брайънт Стрийт.

Илейн Уейджър пристигна с такси — тази сутрин автобусите не се движеха по нейната линия. Стоеше на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, за кой ли път обзета от чувството, че действителността коренно се е променила. Дали това е така наречената виртуална реалност? Един от отговорниците по броячите за паркиране най-спокойно попълваше квитанции за глоби на _полицейските коли_, записваше си номерата им и после оставяше творенията си под чистачките, сякаш някой му бе подсказал, че така най-разумно ще запълни времето си сред околната лудост. И той е _повярвал_…

Във фоайето на Палатата тълпата бе отъняла значително — несъмнено, заради полицейския час имаше по-малко нарушители. Илейн като в безтегловност премина край детектора за метални предмети и заобиколи една от колоните, грамадната пещера на фоайето се откри пред очите й.

Десетина униформени полицаи нехайно охраняваха задържаните. Но защо, попита се Илейн, имаше толкова много патрулни коли пред сградата? Къде са останалите полицаи? Откъслечната мисъл я връхлетя като послание от полузабравен свят. Нямаше представа с какво се занимаваха.

Мъжете в опашката за получаване на призовки тази сутрин бяха обичайната сбирщина, мърляви и уморени, с торбички под натежалите клепачи. Докато чакаше асансьора, един от тях привлече вниманието й.

Искаше да се качи в стаята си, да затвори вратата. Може пак да потърси майка си, да поговори с Джери Узунис или с първия заместник-районен прокурор Арт Драйсдейл… с все някой горе… да научи какво се е случило, какво би могла да направи. Трябваше да направи нещо. Заради Крис.

Тръгна към жълтата пластмасова лента, отделяща задържаните, прекрачи я и се вгледа отблизо в мъжа.

— Извинете — обърна се към полицай, заприказвал се със свой колега.

— Да, госпожо? — И след миг: — Моля ви да се върнете зад лентата. Не бива да сте тук.

Илейн не бе в настроение да се държи сърдечно.

— Работя в прокуратурата — и размаха служебната си карта. — Казвам се Илейн Уейджър.

Ако някое от двете ченгета пред нея успя да свърже името на привлекателната млада жена със сенаторката, то прикри добре мислите си. Но прокуратурата беше сериозна работа и ако дамата желаеше да каже нещо, щяха да я изслушат.

— Да, госпожо — повтори полицаят. — С какво мога да ви бъда полезен?

Илейн кимна към арестувания.

— Този не е ли Джеръм Рийз?

Той беше и я зяпаше.

— Ей, ей, така не е редно. Ей, на тебе говоря. Чуваш ме! На тебе _говоря_!

Илейн не го и погледна. Полицаят, на чиято значка бе написано „Дж. Дийли“, застана между нея и Джеръм и заповяда на онзи да си затваря устата. Вече се качваха с асансьора за посетителите на затвора, по-бърз от общодостъпния. Освен това спираше само на шестия етаж — пред входа на затвора.

— Сериозно ти говоря, щото те… ей, чуваш ли, нямат заповед. Налитат да се заяждат само. Това си е чист тормоз. Нищо не съм направил…

Дийли се обърна към Илейн и каза с най-лековат тон, като че се разхождаха в парка:

— Прибрахме го в район с полицейски час, в крадена кола, пълна с предмети, които е ограбил от…

— Ей, стига бе… никаква открадната кола не е…

— Джеръм, не ти ли казах да _млъкнеш_?

Дийли дръпна белезниците с такава сила, че почти отлепи младежа от пода.