Неизбежно правосъдие

— Това си е насилие! По-ли-цей-ска бруталност! Ти нали всичко видя, сестро? Айде стига толкова. Ей, ама тоя тип…

— Не съм ти сестра — сряза го Илейн. — Аз съм най-гадният ти кошмар.

Точно сега Арт Драйсдейл, първият заместник в прокуратурата, _преживяваше_ най-гадния си кошмар. Наближаваше девет сутринта, а той беше на крак през цялата нощ. Отказа да работи дори временно в кабинета на Крис Лок — не искаше злонамерени тълкувания, никак не се натискаше да бъде следващият в това кресло. Но в собствения му кабинет изобщо не достигаше простор, за да побере човешкия поток, вливащ се тази сутрин. Всеки настояваше за отговори, за утешителни новини или за решения, които той не бе упълномощен да вземе.

Обикновено се държеше безгрижно, случваше се да подхвърля бейзболна топка, както седеше зад бюрото и обсъждаше с някой служебните затруднения или преговаряше за смекчаване на присъдите с адвокати. Днес носеше бяла риза с разхлабена вратовръзка и сплиташе пръсти върху бюрото, докато ставите им побеляха.

— Добре, пуснете я.

Илейн нахълта през вратата и застана пред него.

— Надявам се да не съм разбрал добре — започна той. — Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство — значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?

— Да, сър.

Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.

— С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?

— Повечко са — увери го тя.

— Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.

— Съжалявам, но…

— Убеден съм, че съжаляваш. — Той поклати глава. — Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?

— Помислих… помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…

— Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.

— Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.

— И аз не мисля, че е възможно. — Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. — По дяволите!

— Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…

Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.

— Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?

— Да, сър.

— Вярвам ти.

Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.

Върна мислите си към Илейн.

— Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. — Не прозвуча като въпрос. — И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?

Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:

— Да, сър.

— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.

Произнесе думите без усмивка.

35.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.