Неизбежно правосъдие

— Господин Мохандас! — Вече се опомни, усмихваше се, вървеше към него с протегната ръка. — Радвам се, че най-после мога да се запозная лично с вас.

Очите на Ейкън зашариха за миг по двамата помощници на Мохандас, но те останаха в креслата, явно очакваха някакъв сигнал. Значи Мохандас не бе дошъл тук да се сприятелява. Веднага се зае с мисията си.

— Господин кмете, тук съм, само защото нашата обща приятелка сенатор Уейджър ме помоли да направя това. Откровено казано, изумен съм от поведението на градските власти в положението, с което всички трябва да се справяме понастоящем.

Ейкън, който вече сядаше зад бюрото си, усети прилив на топлина в бузите си.

— Вижте какво, господине, току-що направихме сериозна крачка напред. Градските власти, освен че досега се опитваха да не допуснат градът да се превърне в пепел, увеличиха наградата за залавянето на Кевин Ший. Не се съмнявам, че вече сте научил…

— И аз не се съмнявам, че сте чул друго — Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший не е. Това е действителността, каквато аз я виждам. Един бял убиец спокойно се разхожда по улиците, а един невинен чернокож е затворен без причина.

— Не е точно да се каже, че Кевин Ший спокойно се разхожда по улиците…

— Откъде знаете?

Разбира се, Ейкън не беше сигурен. Държеше лоши карти при това раздаване и нямаше намерение да играе с тях.

— Както и да е. Джеръм Рийз, поне според моите възгледи, не е толкова невинен.

— Но и не е по-виновен от останалите петстотин човека, на които връчихте само призовки…

— Което не означава, че е невинен, нали?

— Господин кмете, не е ли вярно, че всички сме виновни за нещо? _Но както изглежда_, Джеръм Рийз не може да се надява на същото отношение като белите хора. И това означава, че в момента длъжността на районен прокурор изпълнява един фанатик, вкопчил се във възможността…

— Арт Драйсдейл не е фанатик.

Мохандас обмисли репликата две-три секунди, извъртя се към вратата и подхвърли през рамо на Алиси и Джонъс:

— Този човек не иска нашата помощ.

Помощниците станаха, Мохандас вече вървеше към вратата и Ейкън се изкуши да ги остави да си отидат.

Но само щеше да стане по-зле.

— Господин Мохандас, почакайте.

Заобиколи бюрото. Мохандас стоеше нетърпеливо до вратата.

— Според вас, какво би помогнало? Не искам да споря с вас за дреболии, аз също се стремя да помогна на града. Смятах, че тази сутрин съм постигнал с надзорниците нещо полезно. Вероятно не е достатъчно. Кажете ми.

За миг очите на Алиси блеснаха ликуващо, но изражението изчезна също толкова бързо. Мохандас забеляза и това го накара да пусне дръжката на вратата.

— Алън Рестън — изрече той.

— Кой?

— Алън Рестън. Заместник-главния прокурор на щата. Роден и израсъл в Сан Франциско. Бивш районен прокурор на окръга Аламеда. Говорих с него сутринта. Съгласен е.

— И с какво по-точно се е съгласил?

— Да бъде назначен за районен прокурор. — Кметът беше твърде зашеметен, за да каже нещо, а Мохандас продължи невъзмутимо: — Алън Рестън има квалификацията и опита, както и политическия усет, необходими, за да се справи в този труден момент. И — Мохандас вдигна пръст към тавана, за да подчертае думите си, — фактът, че той е афроамериканец, ще спомогне да се уравновеси недостатъчното присъствие на малцинствата в градските власти след смъртта на Крис Лок.

Изведнъж и Алиси Тобейн пристъпи напред, внушителната й фигура сякаш накара кмета да се смали.

— Сър — започна тя тихо, — назначението на господин Рестън в такъв момент ще бъде нещо повече от един жест. Ще има смисъл. Ще покаже, че градската управа наистина е с нас. И аз съм сигурна, че нашата общност ще отвърне по съответен начин.

Нямаше нужда да произнася думата „избиратели“, Ейкън схвана посланието.

Но той в никакъв случай не беше тъпак — разбираше, че ако угаждаш прекалено на някой, настройваш враждебно всички останали. Не знаеше точно какво е влиянието на тази жена над Мохандас, но явно беше от приближените и Ейкън реши, че може да си позволи да говори на нейния език. Вдигна очи към лицето й, усмихна се, като че се наслаждаваше на гледката.

— Струва ми се, че за съжаление не ви познавам.

Тя му протегна дългите си фини пръсти.

— Казвам се Алиси Тобейн, сър. — Изви очи към Мохандас. — Филип, моля за извинение, че си позволих да се намеся.

Но кметът си каза, че нейната роля очевидно е била обсъдена, ако не и репетирана.

Мохандас също се засмя.

— Алиси и Джонъс — включи с жест и мъжа, — ми помагат да държа ръката си върху пулса на живота.

Лицето на Н’дум остана каменно, но Алиси се изчерви от похвалата.

Ейкън заговори направо на нея.

— Естествено, слушал съм достатъчно за Рестън. Но назначението му не би могло да означава, че Джеръм Рийз ще бъде незабавно освободен.

Мохандас стрелна с поглед Тобейн — одобрение ли търсеше или намек? Тя кимна почти незабележимо.

— Разбира се, решението по случая ще вземе самият районен прокурор — каза той.

Но Ейкън нямаше да се съгласи без по-твърди гаранции.

— Да, след като бъде назначен на тази длъжност. Но на когото и да се спра, ще трябва да работи съвместно с господин Драйсдейл.

Мохандас кимна.

— Познавам Алън Рестън и съм убеден, че ще работи за доброто на града.

И кметът наклони глава.

— Бих искал да чуя какви са плановете му.

Алиси Тобейн пристъпи още по-наблизо.

— Сър, мога ли да използвам вашия телефон? Знам къде е Рестън в момента.

38.

Лорета Уейджър беше сама в дома си.

След вчерашните събития щеше да е неподходящо да се показва на улиците. Освен това, искаше да е на разположение на Ейб Глицки — по работа или лично. Не беше време точно сега да губи от поглед главните си цели.

Още подмятанията, които чу навсякъде първия ден, бяха я убедили, че постъпи правилно, като не взе със себе си тук никой от личния си екип. Имаха важна работа във Вашингтон, а тя можеше и сама да направи тук немалко — един от добрите моменти, когато не се налагаше да си помага с „побутване“ на нещата.

Вършеше, каквото трябваше.

Събуди се рано, с Ейб Глицки в мислите си. Искаше… жадуваше да му се обади, преди да е тръгнал към службата си. После побърза да се свърже по един от телефоните си със своята вашингтонска канцелария. А по частната линия не секваше потокът от други обаждания. Първо Доналд от кабинета на кмета. Разни журналисти от телевизионните канали. Алън Рестън и Филип Мохандас. Сякаш целият свят имаше нужда от нея. Е, щяха да почакат. На свой ред и тя почака, докато й се стори вероятно да открие Илейн в прокуратурата. Чак тогава я потърси.

Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя — знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.

А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.