Неизбежно правосъдие

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за _най-добрия_ си приятел, за _чудесен_ човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

— Не.

— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?

— Но какво се случи?

— Чакай малко, и дотам ще стигна.

Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…

Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.

— Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.

— И Марк ли?

Той се засмя неприятно.

— И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме _отношение_. И сключихме мълчалив договор помежду си. — Надигна бирата, помисли малко и добави: — Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.

— За какво?

— Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…

— Не е вярно.

— Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо — безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.

Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят — не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно — за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…

Мелъни го слушаше омаяна.

— Всеки би трябвало да прави същото.

— Права си. Беше велико. И помагаше.

— А после?

Уес въздъхна пресекливо.

— Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.

Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.

— Четири месеца по-късно обвиниха _Марк_ за убийството.

Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:

— Боже милостиви…

— На място казано.

— Но той е бил невинен, разбира се.

— Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите — опираха се _само_ на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, _естествено_ е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.

— И?

— И го спечелих. Битката на живота ми, най-важното дело в живота ми. И спечелих. Марк беше знаменитост, така и аз се прочух. Препоръчаха ме в две дела за убийства следващата година и вече изглеждаше, че ще понатрупам пари.

Мелъни кимаше, очакваше ужасния завършек.

Той примигна, за да махне влагата от очите си. Гласът му надебеля, трудно заговори.

— Този… този кучи син ми каза, че не бивало да се настройваме враждебно един към друг, защото е убил жена си, ние пак сме си оставали…

Изтри очите си с длан и изпсува.

— Значи затова — каза тя накрая.

— Ъхъ, затова.

— Но ти не можеше ли да…

— Да го издам, да прецакам господин Съвършения убиец? Не, по дяволите, не можех. От юридическа гледна точка самопризнанието му пред мен нямаше никаква доказателствена сила. Отгоре на всичко ми беше клиент и бях длъжен да пазя тайните му. Веднъж да престъпех правилата и можеха да ме изхвърлят от адвокатската асоциация. А имаше и друго… независимо от правните мъчнотии, исках да го натикам в ъгъла, да го смажа за цял един живот в лъжи. О, как исках само, но нищо не направих. Не можах…

37.

След речта и въздействието й — надзорниците единодушно препоръчаха да бъде обявена награда от двеста хиляди долара за залавянето на Кевин Ший — кметът Ейкън очакваше следобедната му среща с Филип Мохандас да протече гладко като коприна. Чернокож водач, бял водач, солидарност.

Сгреши.

Мохандас, заедно с неотлъчно придружаващите го Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, се бяха разположили в приемната, убедили Доналд да ги пусне или със заплахи, или с любезност. И за Ейкън още отначало разговорът потръгна странно, не се чувстваше уверен на собствената си територия. Зачуди се къде ли се е дянал Доналд, когато спря изненадан на вратата.