Неоспоримо доказателство

В края на краищата решиха, че идеалният им съдебен заседател трябва да бъде бял, работник от добро семейство, с добро възпитание. Или това, казваше Фаулър, или пък г-н Ед, Говорещия кон.

Също така смятаха, че може да имат известен късмет с образована възрастна чернокожа или азиатка. Една латиноамериканка, разсъждаваха те, можеше да приеме прекалено навътре указанията на Чоморо, а повечето от тези указания щяха да бъдат в полза на Пулиъс. Съгласиха се, че някоя възрастна бяла жена щеше да е истинска катастрофа — как е могъл Фаулър да захвърли всичко, което е имал, заради платен секс с японска проститутка? Но една по-млада, либерална бяла жена, стига да не беше секретарка, също ставаше — имаше романтика и драматизъм в онова, което Фаулър бе извършил от любов. Хомосексуалисти, мъже и жени, вероятно щяха да бъдат добре за защитата — аутсайдери на една и съща страна с един представител на властта, сега също аутсайдер, гледан отвисоко от „достопочтените“. Но, разбира се, Пулиъс без съмнение щеше да направи отвод на всеки, който сметнеше за гей, без да изтъква това като причина.

Ако имаха възможност, щяха да се опитат да запазят учени или инженери — мъже или жени, — ако се появяха сред заседателите. Харди беше сигурен, че острието на обвинението на Пулиъс щеше да бъде „осъзната вина“ и следователно хора, които бяха склонни да повярват на доказателствата, а не на теориите — учените, за разлика от философите — щяха да служат по-добре на нуждите на защитата. Разбира се, учените, по правило, бяха доста консервативни и в такъв смисъл, настроени на страната на обвинението, но какво, по дяволите, не можеше да имаш всичко. Никой, никаква група хора, не бяха едновременно желана или предсказуема.

И двамата, и Харди и неговият клиент, намираха това шаблонизиране за нелепо. Особено за Сан Франциско, то беше противно на обществената и индивидуалната същност. Беше клише, така да се каже, защото двама от най-добрите приятели на Харди, мулатът Ейб Глицки и Пико Моралес, не бяха със северно европейски произход. Но и двамата чувстваха, че трябва да си създадат известни критерии. Търсеха, надяваха се на професии, произход, манталитет — ако пренебрегнеха расата и пола, щяха да си направят лоша услуга.

— Мразя това — прошепна Фаулър. — Мразех го още преди, зад банката. И още го мразя.

Всяка страна имаше право на двайсет отвода, чрез които можеше да отстранява съдебни заседатели, без да изтъква причината за това. Харди и Фаулър бяха решили да използват диаграма на местата на дванайсетимата и да задраскват онези, които желаят да бъдат отстранени. С бележника отпред между тях, нямаше да се налага да се съветват и да рискуват да настроят враждебно останалите. Хората не обичаха да бъдат преценявани, дори и когато тях самите не ги отхвърляха.

Съдебните заседатели се заклеха и Чоморо започна да им говори или по-точно да им чете. „Андрю Брайън Фаулър е обвинен в убийство първа степен, делото е възбудено от върховните съдебни заседатели от името на щата Калифорния.“

Фаулър, както забеляза Харди, не беше навел глава, нито показваше някакви признаци на вина или неудобство, докато обвинителния акт — отново — се изчиташе изцяло.

Съдиите в обръщението си към съдебните заседатели или вероятните такива можеха да бъдат приятелски и покровителствено настроени или пък сдържани и делови. Харди си помисли, че Чоморо — сравнително нов в процедурата — се придържаше към тона на заучена вежливост. Сякаш усилието да изглежда приятелски настроен пред съдебните заседатели влизаше в указанията. Ако продължаваше така, можеше да се окаже добре за Анди, чиято непринудена любезност, си помисли Харди, беше истинска.

— Ще ви задам поредица от въпроси — той се обръщаше едновременно към дванайсетте от вътрешната страна на перилата и към шейсетте или толкова вероятни съдебни заседатели, които чакаха в галерията. — Ако отговорите с да, на който и да е от тях, моля всички от тази страна — той се обърна към местата за съдебните заседатели — да си вдигнат ръка. Онези от вас, които са в галерията, моля слушайте внимателно и ако бъдете извикани тук и сте отговорили с „да“ на някой от въпросите, бъдете така любезни незабавно да ни уведомите.

Измежду въпросите, които Харди бе предал на Чоморо, най-важният беше най-очебийният: базирано на всичко онова, което са чели или видели по медиите, някой от вероятните съдебни заседатели вече изградил ли си е мнение относно това виновен или невинен е обвиняемият.

Чоморо зададе този въпрос, напълно рутинен въпрос, който би задал и така, и така. Много хора се огледаха наоколо, но никой не вдигна ръка. Чоморо не остави нещата така.

— Нека да го кажа по друг начин или да задам един допълнителен въпрос. И вие, евентуални заседатели в галерията, можете да вдигнете ръце директно от местата си. Колко от вас са чели за това дело или са чували за него от телевизията или радиото?

Тук-таме се появиха ръце, осем на местата за съдебни заседатели. Харди се извърна, за да погледне назад към галерията. Имаше още около десетина. През двата месеца, които бе прекарал в подготовка за процеса, повечето от неговите „градивни идеи“ се бяха изпарили през прозореца. Ако преместването на делото можеше да осигури по-големи шансове на Анди за справедлив процес, щеше да подаде иск за това. Но той беше наел консултант, който направи проучване и откри, че само между двайсет и три и трийсет процента от пълнолетното население на Сан Франциско изобщо беше чувало за делото. Първоначално това го шокира. Знаеше, че хората четат все по-малко, че са прекалено заети, за да следят текущите събития, но въпреки това…

— Някой от вас, които сте си вдигнали ръцете, смятали, че знае предмета на спора по това дело? — няколко ръце бяха свалени.

— Ще чуете доказателства, които могат или да потвърдят, или не онова, което вече си мислите, че знаете. Ще има ли някой от вас, останалите проблеми да приеме тези нови аргументи или доказателства? — По-слабо, отколкото Харди се беше надявал. Само четирима души и нито един от ложата на заседателите бяха вдигнали ръцете си.

— Добре тогава, мисля, че можем да продължим.

Чоморо започна с основното пресяване. Някой оттук присъстващите познава ли обвиняемия? Някой познавал ли е жертвата?

Прокурора или адвоката? Чоморо прочете списъка на предложени свидетели и попита дали някой не познава някой от тях. Скучната част приключи. Има ли някой от призованите съдебни заседатели, който да работи в силите на реда или като юрист? Някой член от семейството? А също и жертви на насилие? Или на друг вид престъпление? Някой бил ли е арестуван?

Петима от дванайсетте заседатели вдигнаха ръце по време на въпросите, висок процент. Чоморо продължи индивидуално с всеки един и отстрани и петимата. Петима нови вероятни заседатели заеха местата им.

Когато общата част приключи, Чоморо започна да разговаря с избраните един по един. Именно тук, преди юни 91-а, Харди можеше да стесни кръга значително, но сега беше оставен на милостта на въпросите на Чоморо.

На място номер едно седеше възпълна жена около четирийсетте. Тя се представи като Моника Селърс. Беше женена от седемнайсет години за един и същи човек и имаше три деца. През последните три години — след като децата пораснали достатъчно — започнала работа като счетоводителка на половин работен ден в една агенция за набиране на временен персонал, която се намирала в „Мишън“. Преди това била домакиня.