Неоспоримо доказателство

Харди включи коледните лампички, които беше завързал около предната порта в събота и неделя. Ребека, която вече ходеше, запляска с ръце и застина на място, като с всичка сила започна да крещи нещо, което звучеше като „що, що, що“. Харди я вдигна и я притисна към себе си.

— Лампа, лампа, лампа — каза той.

Бек поклати глава, кикотейки се.

— Не е ли най-страхотното дете на света? — попита Франи.

— В цялата вселена — отвърна Харди.

— Що — обади се Ребека. Някои от лампичките бяха започнали да мигат. Тя посочи към тях. — Що, що.

— Мисля, че ще стане философ — отвърна Харди. — Като баща си.

— Като чичо си Моузес, може би, не точно като баща си.

Франи, вече в осмия месец, беше прегърнала Харди през кръста. Проблемите, тласнали Харди към чашката през октомври, вече бяха зад гърба им. Работеше по много, но поне споделяше всичко с нея — плюс, че се смееха, закачаха се, радваха се на Бек.

Колата спря и паркира пред къщата им.

— Кой е това? — попита Франи.

Харди разбра мигновено. Целуна жена си по бузата и й подаде детето.

— Веднага се връщам.

Очакваше го някак си. Слезе по стъпалата и се запъти надолу по пътечката, която разделяше моравата, към портата на оградата. Неспокоен, я пресрещна там.

Тя беше облечена с дебело палто заради студа, ушите й бяха увити в нещо подобно на качулка. Ръцете й бяха напъхани дълбоко в джобовете. Парата от дъха й се задържаше в неподвижния въздух за миг, преди да се разсее.

— Не трябва да идваш тук, Селин.

Изглеждаше нестабилна, сякаш беше пила, но той бе достатъчно близо, за да го подуши.

— Трябваше да говоря с теб, а си си сменил телефона.

— Беше целия ден в съда, Селин. Утре ще говорим там.

— Днес не знаех какво да ти кажа.

Той въздъхна. Не можеше да го избегне.

— Добре.

— Аз, аз… — започна, после спря.

— Няма нищо — Харди чу вратата на къщата му да се затваря. Франи и Ребека бяха влезли вътре.

— Исках просто да знаеш, че разбирам. Не искам да ме мразиш, да мислиш, че аз те мразя.

Харди кимна.

— Хубаво е да го чуя. Аз определено не те мразя…

— Така се държеше.

— Не, просто се опитвах да не ти обръщам внимание. Това е различно. Нещо, което съм длъжен да направя.

— Да, разбира се, но аз ще продължавам да бъда там всеки ден. Трябва да го знаеш.

— Добре. Но не мисля, че трябва да идваш тук. Последния път…

— Знам. Бе грешка.

Спомни си уплашеното й бягство последния път, когато беше дошла до портата му.

— Животът ми е тук — каза той. — Забравих го за миг. Съжалявам…

— Не, не беше заради това, дори не беше и заради теб… ти просто изведнъж ми напомни толкова много на баща ми… — тя сграбчи портата, за да запази равновесие. — Не исках да прозвучи така, но жена ти, детето ти… онова, което аз не можах да имам.

Харди беше бръкнал с ръце в джобовете. Парата от дъха им се смесваше във въздуха между тях. Тогава изглежда тя се свести, възвърна самообладание.

— Твоят клиент, съдията. Ти явно не смяташ, че той го е направил.

— Не, не смятам.

— Тогава кой?

— Не знам. Търсим, но засега не разполагаме с много…

— С много ли?

— Ако трябва да бъда напълно искрен, с нищо.

— Горкият татко — прошепна Селин.

Нямаше какво повече да си кажат. Тя погледна към къщата му, кимна, извърна се и бързо се запъти към колата си.

Беше започнал да се придържа към определен режим вечерно време. Първо, изобщо не пиеше през седмицата, от неделя до четвъртък вечер. Вечеряше и помагаше на Франи за чиниите. Разговаряха за това как беше протекъл деня им.

После вземаше чаша кафе и отиваше в кабинета си за няколко часа, за както го наричаше, творческа почивка — хвърляше стрелички, преглеждаше показанията, които вече смяташе, че знае наизуст, разглеждаше всяко положение, което му хрумнеше и от страна на обвинението. Понякога се обаждаше на Ейб, просто за да го подръчне. Опитваше се да не работи в събота и неделя, както и в сряда вечер, въпреки че беше казал на Франи, че ще трябва да преустановят с „техните вечери“ по време на процеса и, разбира се, докато той траеше, нямаше да има съботи и недели.

Документацията по делото вече включваше шест пълни папки, четири изписани бележника и дузина касетки. Удивително е, помисли си той, че колкото и пъти да го прегледаш, винаги откриваш по нещо, което си пропуснал. Спомняше си курсовите работи, които бе подготвял в колежа, поправяше и поправяше, изчиташе отново и отново и после предаваше една, както си мислеше, изрядна работа, само за да си я получи обратно с печатна грешка или нещо объркано още в първия ред.

Но тази вечер хореографията беше завършена — балетът наистина започваше утре. Той подреди книгите, папките, бележниците и касетките върху бюрото си, загаси лампата в кабинета и обиколи къщата.

Надникна при Ребека, зави я с одеялото. Спалнята беше окъпана в синьо от идващата от аквариума светлина. В кухнята тенджери и тигани висяха подредени изрядно на куките по тавана, черният му тиган блестеше върху газовата печка.

Докато прекосяваше трапезарията, долови миризмата на лимоново масло от полираната маса, после — непогрешимо, съблазнително, незабравимо — аромата на коледната елха и мириса на дърва.

Франи седеше в креслото с широка облегалка до огъня, с вдигнати крака и подпрени на корема ръце. Единствената друга светлина в стаята идваше от елхата, проблясващи червени, зелени и сини лампички. Нат Кинг Кол пееше тихо на немски — „Oh Tannenbaum“. Харди долови всичко това само за миг.

— Готов ли си? — попита тя.

— Както и винаги ще бъда.

Франи потупа облегалката на креслото и Харди прекоси стаята и седна на пода до нея. Тя лениво прокара ръка по косата му.

— Мислил ли си за това какво ще стане след този процес?

— Не особено. Ще си имаме още едно бебе, ще се върнем към нормалния живот.

— Щастлив ли ще бъдеш в нормалния живот?

— Щастлив съм от този живот, Франи.

Огънят изпука. Знаеше какво има предвид. Беше във време на процес — всичко придобиваше особена важност, която излизаше извън пропорциите на ежедневната прозаична реалност. Тревожеше се да не се повтори срива, който бе преживял през лятото.

— Докъде стигнахте с нея? — попита тя.

Той я погледна изненадано. Ръката й още беше върху главата му. Лицето й беше ведро и спокойно, красиво на светлината на огъня.

— Не искам подробности — каза тя. — Оценявам, че сам се справяш. Знам какво означава едно увлечение и не смятам, че другият трябва да се намесва. Но ми е нужно да знам докъде е стигнало.

Харди се загледа в огъня, изведнъж долови, че музиката е спряла.

— Странно, но си мислех, че е Джейн.

— Не — можеше да увърта, но знаеше за какво го бе попитала. — Спря навреме. Нищо не се случи.