Неоспоримо доказателство

— Да, правилно.

Тя дишаше тежко, дори и по телефона. Все едно се намираше в стаята при него. Можеше още да е разстроена, току-що да е говорила с Фарис. Неизбежно беше, главните засегнати — кръгът около жертвата — винаги разговаряха помежду си.

— Какво още ти трябва? — повтори тя.

Харди печелеше време.

— Разполагаме с нови доказателства, откакто говорих с Кен. Пристигна балистичната експертиза. Убийството на баща ти наистина е било извършено с пистолета на Мей.

— Ами, естествено, че е било. През цялото време го знаехме.

Не виждаше как да й каже, че не са го знаели, а само са предполагали. Че предположението се е оказало вярно беше добре за тях, но с това версията не ставаше повече или по-малко вероятна, докато не се получеше балистичния доклад.

— И отпечатъците й са върху него. Няма други, освен нейните — мълчание. — Селин?

— Трябва да те видя. Нуждая се от помощта ти. Тревожа се. Страх ме е. Тя е пусната под гаранция. Ами ако се опита да убие и мен?

— Защо би го направила, Селин?

— Защо уби баща ми? За да не свидетелствам? Не знам, но може да го направи.

— Доколкото аз знам, Селин, няма да те караме да даваш показания, поне не затова.

— Но аз знам, че е била на яхтата.

— Откъде знаеш?

— Баща ми ми каза, че излиза с нея.

— Това не е доказателство.

Той я чу отново как си поема въздух, почти мъчително.

— Доказателство е, той ми го каза.

— Баща ти може да е имал намерение да излезе с яхтата в събота с Мей, но това не означава, че действително е бил с нея.

— Но той е бил.

Как да спориш с това? — помисли си той. Жената се мъчеше да преодолее мъката си, уплашена, отчаяна от мудната работа на системата — наистина не би могъл да очаква някой Декарт насреща си.

— Селин, чуй ме — запълни няколко минути с дългите перипетии на Глицки около Тримейн Уилсън, как първият свидетел знаел, че е бил в колата, с пистолет в ръка, че е стрелял с пистолета. Но в действителност не бил видял лицето му. Знаел, че е Тримейн, бил го разпознал, въпреки маската и всичко останало, но нямало начин дори да представят подобно доказателство пред съдебните заседатели, защото не било доказателство. Било предположение. И чак след като следващият свидетел се появил и свързал колата, оръжието, с което било извършено убийството с — вече без всякакво съмнение — Тримейн, те били в състояние да го арестуват. — И тук е горе-долу същото, Селин.

Не беше особено впечатлена от аналогията. Не искаше никакви аналогии.

— Трябва да те видя — заяви тя за трети път.

Беше му хвърлила око. Не се нуждаеше от това. Изобщо не се нуждаеше от подобни неща, колкото и грубо да звучеше. Реакцията му по отношение на нея беше прекалено непрофесионална. Може би, на определено равнище тя си даваше сметка за това, но реагираше, използваше го в собственото си отчаяние.

— Тук съм цял ден. Вратата ми винаги е отворена…

— Не в прокуратурата.

— Прокуратурата е мястото, където работя, Селин.

— Онзи бар, последния път, не беше работното ти място.

Харди започваше да разбира защо хората ставаха неотзивчиви. Наистина беше вярно, че ако дадеш на някого пръст, той ще ти отхапе ръката — направо очакваха ръката ти. Не им ли я подадеш, чувстваха се предадени.

Тонът й се смекчи, изведнъж без всякаква следа от настойчивост.

— Дизмъс, моля те. Би ли се срещнал с мен?

Той въздъхна. Може и да разбираше защо хората ставаха неотзивчиви, но това не означаваше, че и той иска да бъде такъв.

— Къде ти е удобно? Къде се намираш в момента?

Беше три и половина, щяла само да се преоблече и после да иде на тренировка. Щяла да бъде в „Силни тела“, близо до „Бродуей“ и „Ван Нес“, към шест. Ако се изсилеше малко, можеше да си каже, че му е на път за вкъщи.

Джеф не разполагаше със самостоятелна стая, но имаше прозорец, а другото легло беше празно, така че бе все едно, че разполага. Беше настанен в болницата „Кайзер“, близо до „Масоник“ и прозорецът му гледаше на север. Червените върхове на моста „Голдън Гейт“ пробиваха облачната бариера, стигаща чак до зеления скосен покрив на „Президио“. По-наблизо мъглата се бе вдигнала и слънцето обливаше в светлина малките къщички по протежение на Авенютата.

На Джеф Елиът нямаше да му мигне окото дори, ако навън, над купчина с лава духаше мусон — поне щеше да го види.

Зрението му, под успокоителното въздействие на „Преднизона“, бе започнало да се възвръща тайно като крадец рано тази сутрин — смътна, по-светла сянка сред цялата тази тъмнина.

Страхуваше се да повярва. Тази болест не връщаше. Отнемаше и задържаше отнетото. Първо краката му. Сега зрението? Още наистина нямаше кой знае какво за гледане. Някакви форми, но тъмни.

Той можеше да притисне очите си с ръце и да остане така за минутка, и тогава се появяваха малки експлозии от светлина — пурпурно, зелено, бяло, — явно от вътре, от мозъка му. Не знаеше дали истински слепите хора изпитват същото. Въпреки че дразнението не идваше от външната светлина. Сигурен беше в това. Възможно ли бе оптичният му нерв все още да реагираше?

До сутринта не остана никакво съмнение. Поне нямаше да бъде напълно сляп. И през целия ден, между дремките, състоянието му все повече се подобряваше и сега вече можеше да вижда. Не идеално, все още размазано, но достатъчно.

Дороти Бърджес — от кабинета на Мори се беше отбила, преди да иде на работа тази сутрин, просто да види дали е добре, донесла му бе цветя. Сега отново влизаше през вратата — часът за свиждания — усмихната, загрижена, най-приятната гледка, разкривала се някога пред очите му.

Тя седна.

— Как се чувстваш?

Той се надигна в полуизправено положение.

— Много по-добре. Мога да те видя.

Не се бе обаждал на родителите си в Уисконсин. Не искаше да ги тревожи. Мислеше да им звънне, когато пристъпът преминеше, когато можеха да се определят размерите на последното поражение. След като снощи го приеха, Джеф се обади в „Кроникъл“, но оттам никой не дойде да го види.

Не знаеше какво да каже на Дороти. Преди склерозата не бе излизал кой знае колко с момичета, а след като изгуби способността да използва краката си, увереността му в тази област бе спаднала до нулата. Беше се съсредоточил върху кариерата си. Справяше се добре — не искаше нищо повече.

Ако си сакат, не можеш да очакваш жените да се тълпят около теб, освен от съжаление, а той нямаше нужда да го съжаляват. Знаеше, че вероятно бе последният девственик на двайсет и пет в Сан Франциско, ако не и в света, но това не го притесняваше. Можеше да го преживее. Поне беше жив. Човек ясно трябва да държи сметка за приоритетите си.

Дороти премести стола срещу леглото и постави ръка до краката му. Косата й имаше цвета на житото, точно преди да го ожънат. Бялата блуза беше с изрязано деколте, избродирано по края със сини метличини, които чудесно подхождаха на очите й. Лунички по изгорелия врат. Откри, че не може да спре да я поглъща с поглед, като въздуха, който дишаше.