Неоспоримо доказателство
Шрифт:
По всяка вероятност, според Мелвин Бели, беше най-известният адвокат в града. Имаше седем съдружника, но нито един партньор. Нито един от съдружниците му не работеше за него — имаше ли или нямаше рецесия — повече от четири години. Сам се погрижваше да напуснат. Идваха при него, за да придобият „съдебен опит“. Но ако сте клиент и дойдете при Дейвид Фримън, за да ви измъкне да не идете в затвора, той нямаше да остави това на Филис или Джон, или Брайън, или Кейко — лично щеше да ви представлява в залата и с въздействащото си присъствие щеше да накара съдията и съдебните заседатели да повярват, че не сте го извършили.
Беше дълбоко убеден, че никой, който и да е той, не е толкова добър, колкото него в съдебната зала и ако наемехте фирмата „Дейвид
Беше заради гордостта му и той знаеше, че я е довел до крайности. Нали затова съществуваха частните детективи — за да свършат тичането. Но никой не „тичаше“ толкова добре, колкото него. Веднъж, съвсем в началото, когато бе излязъл на свободна практика, нае частен детектив, за да разпита всички евентуални свидетели в съседство от мястото, където се предполагаше, че една жена бе убила съпруга си. Жената, Бетина Олред, твърдеше, че наистина имало скандал между нея и съпруга й Кевин, вярно било — дори стреляла веднъж в стената. Ужасена от себе си и от собствената си ярост, избягала от апартамента, за да се успокои. Когато се върнала, казваше тя, някой бил влязъл и застрелял съпруга й със собствения му пистолет. И частният детектив, нает от Дейвид, беше разпитал всички в сградата и всички били чули виковете и явно тя го била извършила. Детективът не успял да разпита само Уейн, тринайсетгодишния син, който дори не си бил у дома по това време. Когато Фримън проверил повторно, както винаги правеше, решил да свърши работата докрай — пак както винаги — и открил, че уплашеният Уейн се бил скрил в килера и когато майка му избягала навън, взел пистолета и застрелял баща си. Било му дошло до гуша да ги бие двамата с майка му.
Оттогава Фримън сам си тичаше за всичко. Въпреки че отделяше от собственото си скъпоценно време, взимаше на клиентите си само по шейсет и пет долара на час, колкото би платил на частен детектив. Това беше, мислеше си той, една от най-изгодните сделки в кариерата му.
Никой в жилищната сграда на Мей не я беше виждал или чувал в събота. Сега се качваше нагоре по стълбите в кооперацията на отсрещната страна на улицата, звънеше по звънците, разпитваше хората.
— Виждате ли еркерния апартамент на ъгъла, най-отгоре, ей там? Да сте видели нещо изобщо? Да се дърпат или вдигат щори? Или някаква сянка? Да, добре, поверително е, но е свързано с разследване на убийство. Господи, не казвайте на шефа ми. Не трябваше да се издавам.
Френският деликатесен магазин от отсрещната страна, химическото чистене на срещуположния ъгъл. Нищо, нищо, нищо. Ако Мей си е била у дома, както твърдеше, явно е била невидима. Разбира се, той не вярваше, че си е била у дома, но както й беше казал — какво вярваше той нямаше никакво значение.
Беше на четвъртия и последен етаж на сградата точно срещу тази на Мей. Краката го боляха. Мислеше да вдигне таксата си за това катерене по стълби на седемдесет и пет долара на час. Позвъни на звънеца и чу камбанките. Никой не се показа. Имаше още една врата, надолу по площадката и тя се отвори.
— Г-н Строс го няма. Мога ли да ви помогна?
Г-жа Стрелецки беше елегантно облечена възрастна жена и той пусна в ход сладкодумието си. Тя го покани да влезе и го накара насила да изпие чаша отвратително кафе. Съжалявала, че не можела наистина да му помогне. Била отсъствала от апартамента си последните десетина дни — всъщност, току-що се била прибрала, били на гости в Розмур. С Хал възнамерявали да се преместят в Розмур. Толкова много неща се правели там. Мястото било изпълнено с живот, дори и ако си малко по-възрастен, никой не се отнасял с теб като със старец. Имало много занимания, филми, лекции.
Било приятно място, младежко.Г-жа Стрелецки показа на Фримън, че човек изобщо не би могъл да види кооперацията на Мей от нейния прозорец. Той й поблагодари за кафето и й остави визитната си картичка, така че г-н Строс, който живеел сам в съседния апартамент, да му се обади, когато се прибере, ако има време.
— Страхувам се, че не се прибира много често — отвърна тя. — Много пътува. Все работи. Миналата година се разведе и мисля, че е много самотен. Играхме на „Скрабъл“ няколко пъти и се опитах да го убедя да излезе с нас двамата с Хал, но мисля, че жена му и момчетата му липсват.
— Е, ако можете да го накарате да ми се обади, случайно може да си е бил у дома и да си спомни нещо.
Тя каза, че ще го накара. Той й поблагодари и започна да слиза надолу по стълбите, като реши, че дори и нищо да не откриеше, това струваше повече от 75 долара, да кажем, сто на час.
— Цели два месеца до датата на предварителното изслушване?
Харди си беше прехапал езика, придържаше се към категоричното предупреждение да не казва нищо за предстоящото явяване на Елизабет пред върховните съдебни заседатели. Кен Фарис, в стаята за разпити, долу до помещенията, в които се съхраняваха доказателствата, не остана особено щастлив от факта и Харди се почуди доколко можеше да навлезе в подробности, без да се издава, за да го накара да се почувства по-добре.
— Работим по нещо — не прозвуча особено убедително, знаеше го.
— Да се надяваме. А междувременно тя свободно ще си се разхожда по улиците.
— Такава е системата.
Фарис поклати глава.
Харди реши, че ще мине.
— Е, как вървят нещата в Саут Сити? Оправят ли се?
Самият Фарис не изглеждаше по-добре. Имаше торбички под очите. Раменете му бяха прегърбени. Седеше диагонално на Харди до металната маса със сивкав плот, обгърнал с ръце — сякаш, за да го запази — оригинала на завещанието на Оуен. Пистолетът на Мей, в найлонова торбичка, също бе поставен на масата. И пръстенът със змията.
Фарис присви рамене.
— Акциите падат, после отново се качват. Имаме договори. Хората си работят и животът продължава — той отново погледна към листа хартия пред себе си. — Въпреки, че това, това е невероятно. Какво е направил?
— Кой?
— Оуен. Два милиона долара. Господи. Селин ми каза, че е разговаряла с вас.
Мъжът скачаше от едно на друго, опитваше се да намери нещо твърдо, на което да стъпи. На Харди продължаваше да му е неловко да говори за Селин. Можеше да я изхвърли от ума си, но ако изникнеше нещо, което да я върне там отново, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Не разбираше защо става така.
— Кога я видяхте?
— В неделя. По време на кремацията.
Кремацията. Фарис — и Селин — и двамата е трябвало да преживеят и това. Трудна седмица.
— Как е тя?
Фарис явно продължаваше да изучава завещанието.
— Моля? О, доста е неуравновесена точно сега. Насочила е цялото си внимание върху Мей. Успях да я разубедя да не идва в съда за предявяването на обвинението.
— Добре сте направили. Какво казва за Мей?
— Чуди се защо си губим времето с предявяване на обвинения, предварителни изслушвания и процеси. След което пък щели да последват и обжалвания. Някой трябвало да иде и да я убие. Селин казва, че собственоръчно би го направила.
— Ще се опитате да я разубедите, нали? Няма да се погледне добре… Сигурен ли сте, че тя го е направила?
Това разбуди Фарис.
— А вие не сте ли?
— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не можем да докажем, че е била на „Елоиз“. А това се явява една доста значима подробност.
— Ами аз ще докажа, че е била на „Елоиз“. Селин ми каза, че Оуен е имал среща с нея на „Елоиз“.
Харди кимна.
— И на мен ми каза същото.
— Е?
— Какво „е“? Това е косвено показание. Недопустимо от гледна точка на съда.