Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Често ли идваш тук? — попита Харди.
— От време на време като че ли направо живея тук. Откакто татко… — тя отпи от шейка си. — Изразходвам енергия. Не знам с какво друго да запълвам времето.
— С какво си се занимавала преди?
— Не те разбирам.
— Преди баща ти да умре. Понякога най-доброто, което човек може да направи, е да се върне към ежедневните си ангажименти, към обичайния си ритъм на живот.
Танкерът, който се появи от мъгливия бряг на Залива, изглежда за миг отклони вниманието й.
— Но аз не съм имала никакви ежедневни ангажименти — отвърна тя. — Искам да кажа,
— Всеки ден ли си се виждаше с баща ти?
— Ами, не всеки. Когато искаше да ме види, трябваше да съм му на разположение. Знам, че звучи странно, но иначе се сърдеше.
— Сърдеше се, ако не зарежеш всичко, за да го видиш ли?
— Е, не всичко. Имах си и собствен живот.
— Точно за това говорех. Върни се отново към собствения си живот.
Тя клатеше глава.
— Но сега сякаш в него няма никакъв смисъл. Не разбираш ли? Като че ли е лишен от център.
— Да — отвърна той, — така се чувства човек, но всъщност не е така. Имаш си свой собствен център. Наистина. Просто трябва отново да го откриеш.
Ала Харди явно не можеше да задържи вниманието й. Отново погледът й бе обърнат към вечерното небе.
— Селин? — той вдигна ръката си и я сложи върху нейната, упражни известен натиск. Тя отново се обърна към него. — Ще се обидиш ли, ако те попитам на колко години си?
— Не, няма да се обидя. Можеш да ме питаш каквото поискаш — Пресрещна погледа му, сериозна, после изведнъж устните й се отпуснаха в усмивка. — Трийсет и девет — отвърна. — Изненадан си нали?
Харди кимна, като също се усмихна.
— Почти.
— Е, какво като съм на трийсет и девет?
— Просто си мисля, че не си прекалено малка, за да престанеш да бъдеш зависима от баща си.
Той усети напрежението, преди още да е успяла да издърпа ръката си от неговата.
— Не съм била зависима от баща си. Аз обичах баща си.
— Разбира се, не казвам, че не си го обичала. Но трийсет и девет не са ли малко множко, за да си му вечно на разположение?
— Не съм му била на разположение.
— Но те е карал да се чувстваш виновна, ако не си била там, когато е искал да те види. Това е доста класически пример за родителски надзор.
— Просто се сърдеше. А аз не исках да се сърди, това е всичко.
Харди знаеше, че копае дупка, но реши, че може да прокопае целия път чак до Китай, стига да види светлинка.
— Спомняш ли си, когато си говорихме онзи ден и ти каза, че си му толкова сърдита? Може би е точно заради това.
— Не съм му сърдита! Кен се чувства по същия начин.
Харди се облегна назад, укроти топката, искаше да се доизкаже, а не да влиза в спор с нея.
— Баща ти е контролирал хората, Селин. И Кен също. Може би именно затова е преуспял толкова в живота.
— Баща ми не ме е контролирал.
Тя явно не искаше да го чуе. Време за отстъпление.
— Добре. Добре.
— И кой си ти, та да говориш? Откъде се извъди такъв експерт?
Харди вдигна ръка, опита се да я успокои.
— Е, не съм казвал…
— Знам какво казваше. Че баща ми е бил от онези властни изроди и е съсипал живота ми, само защото е обичал дъщеря си и е искал да я вижда. Добре, точно така е. Ние се обичахме. Имали сме страхотни
моменти. Ти не го познаваше. Ние се обичахме!Сега започна да плаче, подсилваше казаното, като удряше с чашата си по масата. Хората наблюдаваха суматохата.
— Селин…
— Махай се. Не ми трябва помощта ти. Махай се. Остави ме на мира.
Харди се наведе напред и отново сложи ръка върху масата.
— Селин.
Тя стовари чашата си, течността се разля по ръцете й, потече по масата.
— Махай се! Веднага! Махай се!
— Мисля, че не е с всичкия си.
— Загубила е баща си, Диз. Бащата на момичето е умрял наскоро и едва ли е било най-подходящия момент да й изтъкваш, че е бил кретен.
— Не съм казал, че е бил кретен. Опитвах се да й дам нещо, за което да се хване, да й помогна да се откъсне, да я накарам да прозре…
— Прозрението идва с времето си.
— Звучи красиво, Моуз. Ще го запомня. Налей ми още едно, ако обичаш.
Харди пиеше „Бушмилс“ в „Шамрок“. Беше сряда, тяхната вечер и той имаше среща с Франи след половин час. Нямаше повече от двайсетина постоянни клиенти, а на бара седяха само двама непознати и се наливаха с бира.
„Литъл Шамрок“ съществуваше от 1893-а. Моузес Макгайър го беше купил през 1977-а и горе-долу го бе оставил във вида, в който си беше. Помещението бе широко само четири и половина метра, от стена до стена и дълбоко около петнайсетина метра. Самият бар — от махагон — заемаше половината разстояние навътре по протежение на лявата стена. Дванайсет маси, с по четири стола всяка, изпълваха мястото пред бара върху покрития с линолеум под. Над тях висеше богат асортимент от вехтории — велосипеди, антикварни въдици, обърната с главата надолу риба меч и централния експонат, един часовник, който бе спрял да тиктака по време на Голямото земетресение през 1906-а година.
В дъното на помещението имаше стар, проснат от стена до стена кафеникав берберски килим, няколко канапета с кресла, маси за кафе и камина. Не беше проектирано да побере максималното количество хора, а да създава удобства на онези, които се намираха вътре. Тоалетните бяха със стъклописи по вратите. Имаше две мишени за стрелички на стената в дъното, до един стар джубокс.
Цялата предна страна на бара се състоеше от два огромни прозореца и комплект люлеещи се врати. От прозорците се виждаше булевард „Линкълн“. На отсрещната страна се намираше парка „Голдън Гейт“, вечно зелени дървета и евкалипти. Преди три години, след като беше работил тук като барман в продължение на близо едно десетилетие, Харди се сдоби с една четвърт от заведението. То беше негов дом толкова, колкото и къщата му.
Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.
— А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.
— Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.
— Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.
— Дълбокомислени слова — отвърна Харди. — Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?