Неоспоримо доказателство

Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Предстои ни вечеря — каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.

Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.

— Ще реша след минутка — продължи той.

Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.

— Не знам — промълви Оуен с необичайно безразличен глас. — Не знам.

— Какво?

— Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.

Мей изтръпна — беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.

— Между нас ли?

Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.

— Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.

— Кажи ми какво е тогава.

— Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.

— Страхуваш се да не пропуснеш нещо ли?

Той сухо се изсмя.

— Страхувам се да не пропусна каквото и да било. Никога не съм мислил, че трябва да го правя. Затова никога не съм се обвързвал. Просто в живота ми нямаше място за такива неща. Сега непрекъснато мисля за това. Плаши ме до смърт. Все ме е страх, че ще разбереш.

— Ще разбера какво?

— Какъв съм. Какъв съм бил.

Тя се притисна към него.

— Не сме ли говорили вече за това? Каква мислиш, че съм била аз?

— Не ме е грижа каква си била, Шин.

— Не ме е грижа какъв си бил, Неш. За останалите пътища ли се тревожиш, за онова, което можеш да пропуснеш?

— Не толкова. Плаши ме самата промяна.

— Никой не те насилва.

— Грешиш, Шин. Ти ме насилваш. Но няма значение и аз го искам. Сега това е единственото, което искам.

Тя се опита да му повярва.

Фримън дъвчеше един молив, като гледаше през плъзгащата се стъклена врата към малкия вътрешен двор, заобиколен и от трите страни от тухлените зидове на заобикалящите го сгради. Един гълъб кълвеше по калдъръма.

Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.

— Излязохте ли изобщо? — попита той.

— Моля?

— Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.

Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше, пред съдебните заседатели.

— Не — отвърна тя най-накрая. — Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му — тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: — Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.

Харди протегна ръка.

— Това ли са телефонните извадки?

Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.

— Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.

— Е, и как изглежда двайсети юни?

— Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.

Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката — беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.

— Я гледай — каза той.

Глицки кимна.

— Забелязах. Никакви разговори с Япония.

Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.

— Никак не си забавен, да знаеш.

Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.

— Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? — Харди преглеждаше страниците, като върна на март.

— Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.

— Не, аз ще… — изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.

— Какво? — попита Глицки.

— Нищо — той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. — Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.

— Добър татко си.

— Знам. Удивлявам се сам на себе си — той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. — Ще ги прегледам лично. Благодаря.

Глицки се изправи.

— На теб благодаря. Това не се вмества в представата ми за приятно прекарано време.

Харди се пошегува.

— Господ, казват, бил в дребните неща.

— Мъдреците още го търсят. Искаш ли да ти затворя вратата?

— Ако обичаш.

Надяваше се да е сбъркал, но не мислеше така.

Харди не го биваше много в сметките, но имаше вродена склонност към числата, особено към телефонни номера. Не се беше обаждал скоро на телефона от разпечатката за март, но веднага щом го видя, разбра, че му е познат.

Той сграбчи листовете и започна да ги преглежда отзад напред. Номерът се появяваше и през февруари, по-често. Два пъти в седмицата през януари. Всичко на всичко осемнайсет обаждания.

Може номерът да беше сменен, но на Харди не му се вярваше. Вдигна телефона на бюрото си и го избра. Последваха три иззвънявания.

— Това е 885–6024. Моля оставете името и телефона си и аз ще ви се обадя.

Устата на Харди бе пресъхнала. Лявата му ръка стискаше преспапието толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Преспапието!

Спомни си за нефритения пръстен на Оуен Неш, характерния филигран, животинския мотив. По-раншната теория на Франи. В първия миг не можа да измисли какво да каже. Лентата пращеше в ушите му. Той се насили да остави съобщение на телефонния секретар в дома на съдията от Върховния съд Андрю Б. Фаулър.