Неоспоримо доказателство

— Анди — каза Харди, — Дизмъс се обажда. Трябва да поговорим. Ще мина още сега през кабинета ти, но ако не успея да се свържа с теб, докато получиш това съобщение, моля те незабавно ми се обади. Спешно е, много е спешно.

Част трета

32

Харди пъхна преспапието в джоба си и излезе, минавайки небрежно, доколкото можеше, покрай останалите кантори в прокуратурата. Като си помисли: „Не сега“, видя Джеф Елиът да слиза от асансьора и понечи да се шмугне в едно от помещенията на следствието, намиращо се точно пред вратите на прокуратурата. Не беше достатъчно бърз обаче. Чу името си и спря, хванат на местопрестъплението, с ръце в джобовете.

За репортер Джеф изглеждаше деликатен, дори сдържан. Може би, помисли си Харди, беше заради патериците, заради тях и заради усмивката. Да не споменаваме пък днешната подпухналост и слънчевите очила. Нямаше как да не ти се прииска да помогнеш на момчето.

— Неподходящ момент, а?

Харди кимна.

— Малко.

— Върви тогава. Ще говоря с г-ца Пулиъс.

Имаше някакво особено удовлетворение в това, че сега Елизабет беше официалният обвинител по делото. Естествено, тя щеше да бъде ценен източник. Но Харди усещаше, че ако не друго, поне на него се падаше правото да контролира изтичането на информация за „Кроникъл“. Това не влизаше в служебната йерархия и той не искаше да й даде свободен достъп до онова, за което тя най-много копнееше — пресата.

— Имам минутка, Джеф, какво мога да направя за теб?

— Можем ли да поговорим някъде? Сведенията ми са неофициални.

Върнаха се обратно в коридора на прокуратурата и Харди отключи една от чакалните, предназначени за семействата на жертвите, свидетелите и редки съвещания. Имаше жълто канапе — градската управа отдаваше предпочитанията си на зеленото и жълтото — и съответно кресло. Литография на моста „Голдън Гейт“ в специално „ограничен“ тираж от три и половина милиона екземпляра съживяваше стената.

Джеф се отпусна в креслото.

— Къде се губиш напоследък? Не изглеждаш много добре.

— Просто ново лечение. Затова съм подпухнал и ме дразни светлината. „Преднизон“.

— Стероиди ли?

Джеф се усмихна.

— Това използват. Няма страшно. Така и така няма да ходя на олимпиадата.

Харди го харесваше, не усукваше.

— Добре, та какво е неофициалното? — Той вдигна пръст. — И това е неофициално.

Спомнял ли си Харди миналата седмица след отправянето на обвинението в Общинския съд как стояли в коридора тримата с Глицки и говорели за гаранцията, откъде били дошли парите?

— Естествено. Е, и? Открил ли си нещо?

Репортерът поклати глава.

— Не, не още, може би. Но вие двамата казахте, че имало начин да се изискат полиците.

Харди поклати глава.

— Не и в този случай. Само ако смятаме, че парите за гаранцията идват от престъпна дейност.

— Добре, а как Мей Шин е намерила половин милион долара?

— Какъв половин милион? Трябват й само петдесет хиляди за такса.

Джеф Елиът поклати глава.

— И аз първоначално си мислех така. Но на нея й трябва и гаранция за заема.

Харди кимна.

— Да, нали говорихме вече за това — той отново го предъвка. — Не знам, спестявания? Може да го е наследила? Не разполагаме с данни за нищо нередно. Наркотици или нещо подобно.

— Ами проституцията? Тя е незаконна, нали?

Това беше нещо, върху което можеше да се помисли, но и него вече бяха обсъждали.

— Може би. Технически. Но нито един съдия няма да ни даде разрешение да конфискуваме полиците въз основа на това — той повдигна рамене. — Може би завещанието на Оуен Неш е било прието като гаранция по кредита.

— Дори и ако го е убила? И тогава ли ще ги наследи?

— Това — отвърна Харди — е друга правна битка. За щастие не е моя. Независимо накъде отидат нещата, дори и да получи всичките два милиона, по-голяма част от сумата ще хвръкне по адвокати. Какво толкова имаше неофициално?

Елиът се наведе напред и свали слънчевите си очила. Имаше нещо явно нефокусирано в погледа му, тъмните кръгове около очните ябълки изпъкваха още повече от подпухването. Харди не можа да скрие реакцията си и прекъсна Джеф.

— Сигурен ли си, че си добре?

Джеф се усмихна и торбичките като че ли се повдигнаха малко.

— Изглежда по-страшно отколкото е. Всъщност се чувствам много по-добре — той отново си сложи слънчевите очила. — Хамстерските бузи спадат след известно време.

— Спиш ли изобщо?

Сега усмивката беше широка.

— Не достатъчно — после, със спотаена гордост. — Имам си някого. За пръв път — той присви рамене с преувеличено равнодушие. — Сънят не е чак толкова важен.

— Ах, ти, пес такъв!

— Да, виж… — изведнъж на Джеф му се отщя да говори за това, да го омаловажава, да се фука, като че ли беше някаква обикновена победа. Не бе просто завоевание, беше Дороти. — Както и да е, относно гаранцията, още не разполагам с имена, нищо, което да мога да публикувам, но преди да предприема каквото и да било, искам да защитя източника си.

— И как ще го направиш?

— Измислям правдоподобно обяснение как случайно съм попаднал на някакви полици. Може би не трябваше да ти казвам това?

Харди не му обърна внимание.

— Виждал ли си някакви полици?

— Не — Джеф се приведе напред. Харди реши, че ако си свали очилата, значи лъже. Но той не си ги свали. — Наистина не съм.

— Добре. И искаш аз да съм източника, така ли?

— Анонимно, разбира се. Неофициално.

Харди откри, че си припомня съвета на Фримън в съдебната зала, категоричността на Пулиъс, че не съществуват никакви правила. Това беше покер с големи залози и ако Джеф можеше да предостави на Харди — ох, на обвинението — източника на гаранцията на Мей, това само щеше да спомогне на неговата, на тяхната, кауза.

— Ако нещо от това излезе наяве и аз не мога да обясня как съм се сдобил с информацията си, източникът ми ще си загуби работата, така че си помислих предварително да си осигуря прикритие.

— Но ние няма да конфискуваме полиците.

— Знам, но това няма значение. Просто имам нужда от отговор, ако се повдигне въпроса.

— Не ти давам никакъв отговор, Джеф. Просто ти казвам каква е процедурата, разбираш ли? Начина, по който прокуратурата би го извършила, ако имаше налице известни основания, с каквито не разполагаме.