Нощем с белите коне

— Природата е нещо непоносимо! — заяви той.

— Да, вярно е — отвърна тя. — Но само в началото.

— В началото и винаги! — заяви той яростно. — Вуйчо казва, че природата рано или късно ще погуби човека.

Тя го погледна насмешливо.

— Вуйчо ти е мъдрец! Природата не обича маниаците. Природата търпи само тия, които се приспособяват към нея.

— Ще си го запиша в бележника! — заяви ядосано той.

— Запиши си го на челото, жалък биолог такъв! — засмя се тя. — Долен женкар и пияница!

Така се беше изнервил, че му се искаше да захвърли месото на първото куче. Но тъй като в целия район кучетата бяха отдавна изтровени, а тия, които живееха по вилите, не ядяха залоено овче месо, принудиха се да си го ядат сами. За щастие, поне с огъня им потръгна. Откриха незатревено място в задния двор, намериха в изобилие и дърва. Градинарят, който години наред бе подкастрял дърветата, бе насякъл всички клонки и ги бе наредил под покрива. Докато Криста вдъхновено режеше месото, Сашо отиде в лещака за шишове. След като направи несполучлив опит да си отреже палеца, той се върна с две окастрени пръчки и незначителна раничка. Но вместо да го приеме като герой, тя безжалостно го смъмра:

— Господи боже, ти си бил ужасен некадърник! Да си знаеш, че никога няма да се омъжа за тебе.

Сашо усети как го повя лек хлад.

— И слава богу — отвърна той.

— И защо слава богу? — стрелна го тя обидено с поглед.

— Ами кой е луд да се жени за авантюристка… И коравосърдечна при това?

След малко той се издигна отново в очите и, като приготви от съчките чудесна клада, по-висока от човешки бой. Поне тоя занаят бе научил от пионерските лагери. Редеше грижливо клечките, забавляваше се с мисълта, че строи молекулярна решетка на гените. Техният усоен дол вече се бе налял с мрачина, макар че небето над тях все още светлееше. Когато пирамидата беше готова, Сашо пъхна в нея един запален вестник. Вдигна се висок огнен стълб, весел и съскащ, в мрака се разлетяха като бесни рояци искри. Оттеглиха се малко назад, лицата им станаха като бакърени от отраженията на огъня.

— Нали е много хубаво! — възкликна момичето очаровано.

— Толкова хубаво — отвърна той, — че очаквам всеки миг да долети пожарната.

— Защо?

— Тоя огън се вижда чак от София. Могат да си помислят, че гори академикът.

Но не пристигна никой. В отчуждения свят на хората с частни вили никой не им се притече на помощ. И навярно тъй щяха да си изгорят, ако наистина се беше запалила вилата. Пламтящата пирамида започна да се руши. Сашо старателно връщаше в огъня недогорелите съчки. Скоро се образува голям куп жарава, която бързо тъмнееше и гаснеше.

— Можеш да почнеш — каза тя.

— Какво да почна?

— Ами да печеш кебапа.

Но той не долови скритата ирония в гласа и. Взе двата шиша с набучените на него парчета месо и чушки и приближи огъня. Макар да бе потъмнял, все още здравата пареше. Така се печело то! Надвеси ги над огъня, но горещината скоро го накара да се отдръпне назад. През цялото време Криста го наблюдаваше с безразлично лице, само очите й се смееха.

— Не виждам как мога да опека тия неща — измърмори той, — без да си опека и ръцете.

— Човече, ти от небето ли си паднал? — възкликна тя.

— Защо?

— Ще сложиш две чаталести пръчки, ще подпреш на тях шишовете. И после от време на време ще ги въртиш, това е всичко.

— Ами естествено — каза той.

— Изобщо ти ходил ли си някога на екскурзия?

— Веднъж до Белград.

— Сред природата, искам да кажа.

— Глупости! — отвърна той. — Колективни мероприятия. С декламации и хоро.

Опекоха как да е шиша. Бяха така огладнели, че го изядоха с апетит, макар че се залойваше още преди да е изстинал. Огънят бавно гаснеше, но Сашо му подхвърляше от време на време по няколко съчки, колкото да се осветляват. Беше много приятно така край тлеещата жарава с напечени носове и изстинали задници. От време на време някое сухо клонче се пукваше, в мрака политаха малки топли светулчици. Двамата се умълчаха съвсем — идваше времето да се прибират във вилата.

Работата се състоеше в това, че Криста щеше да остане тая нощ при него. Майка й бе заминала за Казанлък при сестра си, сега и двамата бяха свободни. Сашо я покани много предпазливо, готов мигновено да преглътне отказа. Всичко, което бе чул за нея, цялото й досегашно поведение подсказваше, че няма да го огрее. Но ето че тя каза „да“ спокойно и естествено, без да пламнат деликатните й ушички. Това го изненада повече, отколкото очакваше. И не само го изненада, но като че ли и мъничко го уплаши. Не разбираше какво става с него, досега никога не се бе стряскал при подобни мероприятия.

Огънят съвсем загасна, въглените се покриха с тлеещ нагар. Сашо лисна върху огнището кофа вода, двамата потънаха в облак пара с гъста лугава миризма. Нощта стана изведнъж много по-тъмна, небето — черно. Само в дола замигаха нови светулчици, тоя път истински. Като влязоха вътре, тя съвсем се омърлуши, очите й станаха едва ли не кръгли.

— Искаш ли да ти налея малко коняк? — запита той.

— Да, много те моля.

Той й наля в красива тумбеста чаша, тя го глътна едва ли не изведнъж. Две големи сълзи капнаха върху покривката.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна тя.

— Не е нищо.

— Аз всичко развалих — каза тя. — Всичко, всичко!… Отрових ти целия ден. Къде ли не те мъкнах — по хижи, по месарници. Добре че си толкова търпелив.

— Хайде, глупости! Все някой ден трябваше да ми се случи. Човек не може да избяга от съдбата си! — добави той многозначително.

— Не може — съгласи се унило тя.

Внезапно лицето й се разведри, тя каза:

— Искам да те помоля нещо.

Той знаеше много добре какво ще го помоли, затова предварително замълча. Имаше чувството, че само за няколко мига устните й съвсем изсъхнаха, едва ли не се напукаха. За миг просто му дожаля за нея, беше готов на всичко.

— Ти чуваш ли ме изобщо?

— Чувам те много добре.

— Да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Ама най-истински.

— Да, знам — каза той. — Обещавам ти най-истински.

Тя така се зарадва, че навлажни врата му с мокрото си от сълзи носле.

— Знаеш ли колко си мил! — бърбореше тя. — Просто ужасно си мил, най-истински.

— Ама така не може да бъде вечно — измърмори той. — Или пък ако бъде вечно — то отсега ми кажи, да му търся някак колая!

В гласа му се чувствуваше малко смях и повечко обида.

— Не, не, разбира се! — отвърна тя. — Тоя коняк е много остър, няма ли нещо по-сладичко?

Намериха в барчето малко бенедиктин, фалшив, разбира се. Сладкото, прозрачно питие се оказа по-коварно, отколкото бе очаквала. Скоро тя се развесели съвсем, със смях си припомниха днешните патила — сърдития месар, клечката, дето му бе влязла в носа. И тъй — докато неусетно се прибраха заедно в спалнята на мастития академик. Беше хубава нощ, истински щастлива нощ на славеи. И луната като че ли закри с бялата си длан прозореца, сега никой не можеше да ги види. Не спаха почти цялата нощ, казаха си само тия хубави думи, които отдавна чакаха да чуят и едва ги чуха, толкова в тия минути им вярваха. Но в последния миг тя сякаш се вледени, тялото й стана кораво и гладко като обелен корен. Но тоя глупав праг така или иначе трябваше да се премине, не беше възможно друго решение. Като че ли някаква малка мишчица изцвъртя в ъгъла, тя се отпусна. Той едва виждаше в мрака студеното й бяло лице, големите прихлупени мигли. За миг то му се стори като някаква трагична маска, всичко в него се сви, изведнъж му се стори, че е безнадеждно сам в тъмната стая.